— Искате да кажете, че сте били свидетел на някаква случка, от която е произлязло… това недоразумение? — попита Варвара Петровна.
— Свидетел и участник — бързо потвърди Пьотър Степанович.
— Ако ми давате дума, че това няма да засегне деликатността на Николай Всеволодович относно чувствата и доверието му към мен, от която той нищо не крие… и щом сте толкова сигурен, че това ще му бъде дори приятно…
— Непременно ще му бъде приятно и затова и за мен ще бъде едно удоволствие. Сигурен съм, че самият той би ме помолил.
Натрапчивото желание на този сякаш паднал от небето господин да разказва чужди истории беше доста странно и излизаше от рамките на общоприетото. Но Варвара Петровна се бе хванала на въдицата му, защото я бяха засегнали на болното място. Тогава аз още не познавах добре характера на този човек, а още по-малко — намеренията му.
— Говорете — сдържано и предпазливо разреши Варвара Петровна, измъчвайки се донейде от снизхождението си.
— То няма нищо за разказване; дори, ако щете, няма никаква история — пак взе да ниже той. — Впрочем от немай-къде един романист би могъл да изфабрикува и цял роман. Твърде занимателна историйка, Прасковя Ивановна, и аз съм сигурен, че Лизавета Николаевна с любопитство ще я изслуша, защото тук има много ако не чудни, то чудновати неща. Преди пет години в Петербург Николай Всеволодович се запозна ей с тоя господин — този, същият господин Лебядкин, който стои със зяпнала уста и май току-що се бе приготвил да офейка. Извинете, Варвара Петровна. Аз впрочем не ви съветвам да офейквате, господин бивш чиновнико от бившето интендантско ведомство (виждате ли, че отлично ви помня). И на мен, и на Николай Всеволодович са ни твърде известни тукашните ви поразии, за които, не го забравяйте, ще трябва да отговаряте. Още веднъж моля за извинение, Варвара Петровна. Николай Всеволодович наричаше тогава този господин своя Фалстаф153; това трябва да е (поясни той внезапно) някакъв типаж — burlesque154, над който всички се смеят и който позволява на всички да му се смеят, стига да му се плаща. По това време Николай Всеволодович водеше в Петербург един живот, тъй да се каже, присмехулен, — с една дума, не мога да го определя, защото не е от хората, които ще изпаднат в разочарование, а тогава беше пренебрегнал всякакви занимания. Говоря само за тогава, Варвара Петровна. Тоя Лебядкин имаше сестра — същата тази, която сега седеше тука. Братчето и сестричето нямаха дори едно кьоше, ами се скитаха по хорските къщи. Той се шляеше под сводовете на Гостинния двор155, обезателно с бившия си мундир, и спираше минувачите от по-първа ръка, а каквото събереше, го проливаше. Сестричето караше като птичка божия. Помагаше, където ги приютяха, и от немотия слугуваше. Истински Содом; отминавам картината на този несретен живот — живот, който, тласкан от чудачеството си, водеше тогава Николай Всеволодович. Говоря само за тогава, Варвара Петровна, а що се отнася до „чудачеството“, това е негов собствен израз. Той много неща не крие от мен. Mademoiselle Лебядкина, която по едно време твърде често виждаше Николай Всеволодович, бе потресена от неговата външност. Това бе, тъй да се каже, диамант върху мръсния фон на живота й. Аз съм лош описвач на чувствата и затова ги отминавам; но разни долнопробни душици тутакси я взеха на подбив и тя страдаше. Нея отдавна я бяха взели на подбив, но по-рано тя въобще не го забелязваше. Още тогава не бе наред с главата, но все пак не чак като сега. Има основание да се предполага, че като малка може би е получила нещо като възпитание. Николай Всеволодович никога не й е обръщал никакво внимание, той повечето играеше с чиновниците на преферанс по на четвърт копейка с едни стари мазни карти. Но веднъж, като я оскърбяваха, той (без да разпитва за причините) хвана един чиновник за яката и го изхвърли през прозореца от втория етаж. Не става дума за никакви рицарски пориви в полза на оскърбената невинност; цялата операция мина при всеобщ смях и най-много се смееше самият Николай Всеволодович; когато всичко приключи благополучно, се сдобриха и взеха да пият пунш. Но самата оскърбена невинност не можа да забрави случая. Свърши се, разбира се, с това, че тя окончателно си загуби ума. Повтарям, не умея да описвам чувства, но главното в случая е мечтата. А Николай Всеволодович, сякаш нарочно, още повече подклаждаше мечтата: вместо да се изсмее, той внезапно взе да се отнася към mademoiselle Лебядкина с неочаквано уважение. Кирилов, който беше там (изключителен оригинал, Варвара Петровна, и изключително троснат човек; може би ще го видите някога, сега е тука), та тоя Кирилов, който обикновено все си мълчи, изведнъж се разгорещи и обърна внимание, помня го, на Николай Всеволодович, че третирал госпожата като маркиза и с това окончателно я довършил. Ще добавя, че Николай Всеволодович уважаваше донякъде този Кирилов. Какво си мислите му отговори: „Вие, господин Кирилов, смятате, че аз се подигравам; не сте прав, аз наистина я уважавам, защото тя е по-добра от всички нас.“ И знаете ли, с такъв един сериозен тон го каза. Впрочем през тия два-три месеца освен „добър ден“ и „довиждане“ не й беше казвал всъщност нито дума. Аз, който бях там, със сигурност си спомням, че най-накрая тя бе стигнала дотам, че го смяташе вече за нещо като годеник, който не смеел да я „похити“ единствено защото имал много врагове и семейни пречки или нещо подобно. Голям смях падаше! Свърши се с това, че когато Николай Всеволодович тръгна последния път за насам, на заминаване се разпореди за издръжката й, отреди й една твърде значителна ежегодна сума, най-малкото триста рубли, ако не и повече. С една дума, да приемем, че всичко това е било от негова страна един каприз, както казваше Кирилов, един нов етюд на преситения човек с цел да види докъде може да се докара едно смахнато и недъгаво същество. „Вие, казва, нарочно избрахте най-загубеното същество, недъгаво, затънало във вечен позор и побоища — и знаейки отгоре на туй, че това същество умира от комичната си любов към вас, нарочно започвате да го баламосвате единствено за да видите какво ще излезе от всичко това!“ Какво толкова е виновен най-сетне човекът за фантазиите на една смахната жена, с която, забележете, през цялото време едва ли си е разменил и една-две фрази! Има неща, Варвара Петровна, за които не само че не може да се говори умно, но не е и разумно да се говори. Но, хайде, да кажем чудачество — но в никакъв случай повече от това, а междувременно сега от това са направили цяла история… На мен отчасти ми е известно какво става тук, Варвара Петровна.
153
155