— И ако край Nicolas (отчасти вече пееше Варвара Петровна) винаги бе стоял спокойният, велик в смирението си Хорацио — друг един чудесен ваш израз, Степан Трофимович, — той може би отдавна би бил един спасен от тъжния и „внезапен демон на иронията“, който цял живот го е терзал. (За „демона на иронията“ е пак един чудесен ваш израз, Степан Трофимович.) Но Nicolas никога не е имал нито своя Хорацио, нито своята Офелия. Имал е само и единствено своята майка, но какво би могла да направи само майката, и то при такива обстоятелства? Знаете ли, Пьотър Степанович, на мен ми става дори изключително ясно, че същество като Nicolas е могло да се движи дори и в онези мръсни коптори, за които вие разказвахте. Аз тъй ясно виждам сега онази „присмехулност“ към живота (удивително точен ваш израз), онази ненаситна жажда за контраст, онзи мрачен фон на картината, върху която той изглежда като диамант, отново според вашето сравнение, Пьотър Степанович. И ето че среща там едно отвред отритнато същество, недъгаво, полубезумно и същевременно може би с най-благородни чувства!
— Хм, да, възможно.
— И след това ви е чудно, че не й се присмива, както всички! О, хора! Чудно ви е, че я защитава от онези, които я обиждат, оказва й уважение като на „маркиза“ (този Кирилов, види се, необикновено дълбоко познава хората, макар и да не е разбрал Nicolas!). Ако щете, тук именно, от този контраст, е произлязла бедата; ако нещастницата е била в една по-друга обстановка, не би стигнала може би до такава умопомрачителна мечта. Само жената, само една жена може да разбере това, Пьотър Степанович, и колко жалко, че вие… тоест не че не сте жена, но поне в дадения случай, за да разберете!
— Тоест в тоя смисъл, че колкото по-зле, толкова по-добре, разбирам, разбирам, Варвара Петровна. Това е нещо като в религията, нали: колкото по-зле живее човек или колкото по-беден е цял един народ, толкова по-упорито мечтае за възмездие в рая, а ако при това се разшетат и едно сто хиляди свещеници да разпалват мечтата и да спекулират с нея, то… разбирам ви, Варвара Петровна, бъдете спокойна.
— Това, да предположим, не е съвсем тъй, но кажете, нима за да угаси мечтата в този нещастен организъм (защо Варвара Петровна употреби думата „организъм“, аз не можах да разбера), нима за това и Nicolas трябваше да й се присмива и да се отнася с нея, както другите чиновници? Нима наистина отхвърляте онова високо състрадание, онзи внезапен благороден трепет на организма, с който Nicolas строго отговаря на Кирилов: „Аз не се подигравам!“ Възвишен, свят отговор!
— Sublime157 — измърмори Степан Трофимович.
— И забележете, той съвсем не е толкова богат, както си мислите; богата съм аз, а не той, а тогава той почти нищо не вземаше от мен.
— Разбирам, разбирам всичко това, Варвара Петровна — вече малко нещо нетърпеливо се размърда Пьотър Степанович.
— О, това е моят характер! Себе си виждам в Nicolas. Виждам онази младост, онази възможност за бурни и страшни пориви… И ако някой ден станем по-близки, Пьотър Степанович, което аз от своя страна най-искрено желая, още повече че съм ви тъй задължена, тогава може би ще разберете…
— О, повярвайте ми, аз от своя страна го желая — троснато избърбори Пьотър Степанович.
— Тогава ще разберете онзи порив, онзи пристъп на благородна слепота, поради който внезапно вземате един дори във всяко отношение недостоен за вас човек, човек, който дълбоко не ви разбира, който е готов да ви мъчи при всяка първа възможност, и въпреки всичко внезапно превръщате такъв един човек в някакъв идеал, в своя мечта, възлагате му всичките си надежди, прекланяте му се, обичате го цял живот, без ни най-малко да знаете защо — може би тъкмо защото е недостоен за това…
Степан Трофимович с болезнен израз взе да търси погледа ми; но аз навреме се бях извърнал.
— … И дори доскоро, доскоро — о, колко съм виновна пред Nicolas!… Няма да повярвате, измъчиха ме от всички страни, всички, всички, и врагове, и нищожества, и приятели; приятелите може би повече от враговете. Когато ми пратиха първото презряно анонимно писмо, Пьотър Степанович, няма да го повярвате, но на мен вече не ми стигаше презрение в отговор на всичката тая злоба… Никога, никога няма да си простя малодушието!
— Аз въобще вече подочух нещичко за тукашните анонимни писма — оживи се внезапно Пьотър Степанович — и аз ще ви открия авторите, оставете на мен.
— Но вие не можете да си представите какви интриги се започнаха тук! — измъчиха дори клетата ни Прасковя Ивановна — нея пък поради каква причина? Аз днес съм може би твърде виновна пред тебе, мила ми Прасковя Ивановна — прибави тя във великодушния порив на умилението си, но не и без известна победоносна ирония.