В тоя момент го забелязаха и останалите и млъкнаха, най-последен — Степан Трофимович; Лиза и маман се спряха насред стаята. Тъй изминаха пет секунди; изразът на дръзко недоумение на лицето на Николай Всеволодович се смени с гняв, той мръщеше вежди и внезапно…
И внезапно Шатов замахна с дългата си тежка ръка и с всичка сила го удари по страната. Николай Всеволодович силно се олюля.
Шатов го беше ударил особено, съвсем не тъй, както обикновено се удря плесница (ако можем да се изразим така), не с длан, а с цял юмрук, а юмрукът му беше голям, тежък, кокалест, с рижав мъх и лунички. Ако ударът се бе случил по носа, щеше да му строши носа. Но се бе случил по бузата, засягайки левия край на устната и горните зъби, от които тутакси рукна кръв.
Чу се май къс вик, извикала бе може би Варвара Петровна — не си го спомням, защото в същия миг всичко сякаш отново замря. Впрочем цялата сцена продължи не повече от някакви си десет секунди.
Независимо от това през тези десет секунди станаха ужасно много неща.
Отново ще напомня на читателя, че Николай Всеволодович беше от онези натури, които не знаят що е страх. На дуел той можеше хладнокръвно да стои под изстрелите на противника и самият той да се цели и да убива със зверско спокойствие. Ако някой го удареше по страната, аз мисля, той и на дуел нямаше да го вика, а тутакси, на място би убил оскърбителя; беше именно от такивата и би убил с пълно съзнание, а не защото е излязъл от кожата си. Струва ми се дори че никога не е познавал онези заслепяващи пориви на гнева, при които вече не може да се разсъждава. При безкрайната злоба, която го обземаше понякога, той все пак винаги съумяваше да се овладее, сиреч да си дава сметка, че за убийство, извършено не на дуел, непременно ще го пратят на каторга; и въпреки това все пак би убил оскърбителя без най-малко колебание.
Напоследък аз през всичкото време изучавах Николай Всеволодович и по едни особени обстоятелства сега, когато пиша това, знам за него извънредно много факти. Аз бих могъл да го сравня с господата от миналото, за които сега в нашето общество са оцелели някои легендарни спомени. Разправя се например за декабриста Л-н158, че цял живот нарочно търсил опасността, опивал се от това усещане, превърнал го в потребност на натурата си; на младини се дуелирал просто за едното нищо; в Сибир ходел на лов за мечки само с нож, обичал да се среща в сибирските гори с избягали каторжници, които, ще кажа между впрочем, са по-страшни от мечка. Безспорно тези легендарни господа са били способни да изпитват, и може би в голяма степен, чувството на страх — иначе биха били много по-спокойни и не биха превърнали усещането за опасност в потребност за своята натура. Да побеждават у себе си страха — това, разбира се, ги е привличало. Непрекъснатото опиянение от победата и съзнанието, че никой не те е победил — това ги е увличало. Този Л-н още преди заточението се борил известно време с глада и с тежък труд изкарвал хляба си единствено защото в никакъв случай не искал да се подчини на исканията на своя богат баща, намирайки ги за несправедливи. Сиреч разбирал е борбата многостранно; не само срещу мечките и не само на дуелите е пробвал твърдостта и силата на характера си.
Но все пак оттогава са минали много години и нервозната, измъчена и раздвоила се природа на хората от наше време сега дори изобщо не допуска потребността от ония непосредствени и цялостни усещания, толкова търсени от някои необуздани господа от доброто старо време. Николай Всеволодович би се отнесъл може би към Л-н отвисоко, би го нарекъл даже вечно перещ се страхливец, див петел — разбира се, не би го заявил гласно. Той и на дуел би застрелял противника си, и срещу мечка би излязъл, ако дотрябва, и с разбойника в гората би се справил все тъй успешно и тъй безстрашно, както и Л-н, но затова пък без каквото и да било чувство за удоволствие, а единствено поради неприятната необходимост, вяло, лениво, дори с отегчение. Разбира се, по отношение на злобата излизаше, че има прогрес в сравнение с Л-н, дори в сравнение с Лермонтов. Злоба у Николай Всеволодович имаше комай повече, отколкото у тия двамата, взети заедно, но тая злоба бе студена, спокойна и разумна, ако можем да се изразим така, ще рече, най-отвратителната и най-страшната, каквато може да има. Още веднъж повтарям: и тогава го смятах, и сега го смятам (когато вече всичко е свършено) именно за човек, който, ако бе получил плесница или друга подобна обида, тутакси, незабавно, на мястото би убил противника, без да го вика на дуел.
158