В дадения случай обаче стана нещо друго и нещо много чудно.
Едва се беше изправил, след като тъй позорно бе залитнал и едва не падна от удара, в ушите му още не бе затихнал подлият и някак лепкав звук на юмручния удар в лицето, когато посегна и хвана Шатов с две ръце за раменете; но тутакси, в същия почти миг, дръпна ръцете си и ги скръсти отзад. Мълчеше, гледаше Шатов и побледняваше като платно. Но странно, погледът му сякаш гаснеше. След десет секунди очите му гледаха хладно и — убеден съм, че не се лъжа — спокойно. Само беше ужасно блед. Разбира се, не знам какво е било вътре в човека, аз виждах отвън. Струва ми се, че ако имаше човек, който да хване например нажежена до червено желязна пръчка и я стисне с ръка с цел да премери своята твърдост, и после в течение на десет секунди да побеждава нетърпимата болка, и накрая да я победи, този човек, мисля, би изпитал нещо подобно на онова, което бе изпитал сега, през тия десет секунди, Николай Всеволодович.
Пръв от тях сведе поглед Шатов и явно защото бе принуден да го сведе. След това той бавно се обърна и тръгна да излиза от стаята, но вече съвсем не с походката, с която се бе приближил одеве. Отиваше си тихо, с някак особено непохватно повдигнати отзад рамене, с клюмнала глава и сякаш разсъждаваше за нещо със самия себе си. Като че ли си шепнеше нещо. Стигна до вратата, без нищо да закачи или събори, а самата врата открехна съвсем малко, колкото да се промуши през нея на верев. Когато се промушваше, щръкналият на тила му кичур особено се забелязваше.
После, преди всички да се развикат, се раздаде един страшен вик. Видях, че Лизавета Николаевна хвана своята маман за рамото, а Маврикий Николаевич за ръката, два-три пъти ги дръпна, за да ги извлече навън от стаята, но изведнъж изкрещя и като подкосена падна на пода в безсъзнание. И досега сякаш още чувам как тилът й се удари в килима.
Част втора
Глава първа
Нощта
I
Минаха осем дни. Сега, когато всичко вече е минало и пиша тази хроника, всеки знае каква е цялата работа; но тогава нищо още не се знаеше и естествено, че много неща ни се виждаха странни. Във всеки случай ние със Степан Трофимович на първо време се бяхме затворили и със страх наблюдавахме отдалеч. Аз все пак походвах тук-там и както преди, му носех разни вести, без което той не можеше да диша.
Не ще и дума, по града бяха плъзнали какви ли не слухове, тоест относно плесницата, припадъка на Лизавета Николаевна и останалото, дето се бе случило онази неделя. Едно се чудехме: от кого беше излязло всичко това, хем толкова бързо и точно. Никое от присъстващите тогава лица като да нямаше нито нуждата, нито пък изгодата да нарушава тайната на станалото. Слуги тогава нямаше, единствен Лебядкин би могъл да изплещи нещо не толкова от злоба, защото си бе излязъл крайно уплашен (а страхът от врага унищожава и злобата към него), а единствено поради невъздържаност. Но Лебядкин още на другия ден беше безследно изчезнал заедно със сестричката си; в къщата на Филипов го нямаше, преместил се беше неизвестно къде и сякаш бе потънал в земята. Шатов, когото исках да питам за Маря Тимофеевна, се беше затворил в стаята си и май не бе мръдвал оттам тия осем дни, прекъсвайки дори занятията си в града. Мен не ме прие. Рекох да намина у него във вторник и почуках на вратата. Отговор не получих, но тъй като по всичко личеше, че си е у дома, почуках втори път. Тогава той, скачайки, види се, от кревата, дойде с големи крачки до вратата и с цяло гърло викна: „Шатов го няма вкъщи.“ Тъй си и отидох.
Окуражавайки се взаимно и не без страх от смелостта на собственото си предположение, ние със Степан Трофимович решихме накрая, че единственият виновник за плъзналите слухове може да бъде само Пьотър Степанович въпреки твърденията му (в разговор с баща си), че нямал пръст в тая работа и самият той се чудел откъде е излязло, защото всички — и в клуба, и губернаторшата и мъжът й, знаели цялата история до най-големите подробности. И още нещо за отбелязване: на другия ден, в понеделник вечерта, срещнах Липутин, който вече знаеше всичко до последната дума, научил бе, значи, от първа ръка.
Много от дамите (и то от най-светските) любопитстваха и относно „загадъчната куца“ — тъй наричаха Маря Тимофеевна. Намериха се дори желаещи непременно лично да я видят и да се запознаят, тъй че господата, които бяха избързали да укрият Лебядкини, очевидно бяха постъпили уместно. Но на пръв план все пак излизаше припадъкът на Лизавета Николаевна и от това се интересуваше „цялото висше общество“, та макар и само за това, че работата пряко засягаше Юлия Михайловна като роднина на Лизавета Николаевна и нейна покровителка. Какви ли само не ги брътвеха! За брътвежите способстваше и тайнствеността на обстановката: и двете къщи бяха затворени на ключ; Лизавета Николаевна, както казваха, имала треска; същото твърдяха за Николай Всеволодович, при това с отвратителни подробности за някакъв избит уж зъб и за синини по лицето. Шушукаха дори по кьошетата, че ни чака може би убийство, че Ставрогин не бил тоя, дето щял да понесе такава обида, и щял да убие Шатов, но тайнствено като в корсиканска вендета. Тази мисъл се нравеше; но по-голямата част от нашата светска младеж слушаше всичко това с презрение и с вид на най-пренебрежително равнодушие, разбира се, престорено. Изобщо отколешната враждебност на нашето общество спрямо Николай Всеволодович ярко се прояви. Стремяха се да го обвинят дори солидни хора, макар и самите те да не знаеха в какво. Шушукаше се, че бил уж погубил честта на Лизавета Николаевна и че в Швейцария имали нещо помежду си. Разбира се, предпазливите хора се въздържаха, обаче всички слушаха с охота. Говореха се и други неща, но не на всеослушание, а в частни разговори, рядко и почти на четири очи, при това извънредно странни, и относно тяхното съществуване споменавам само за предупреждение на читателите единствено с оглед на по-нататъшните събития в моя разказ. А именно: някои, мръщейки вежди и един господ знае на какво основание, казваха, че Николай Всеволодович имал някаква особена мисия в нашата губерния, че чрез граф К. бил установил в Петербург връзки с много големи хора и че бил дори на служба и едва ли не натоварен от горе с някакви поръчения. Когато някои твърде солидни и сериозни хора се усмихваха на тоя слух, благоразумно изтъквайки, че човек, забъркан в скандали и започващ със синини, не прилича на чиновник, шепнешком им изтъкваха, че той служел не, да речеш, официално, а, тъй да се каже, конфиденциално, и че в този случай самата служба го изисквала служещият колкото може по-малко да прилича на чиновник. Подобни доводи имаха ефект; знаеше се, че в столицата не гледат на земството в нашата губерния с много добро око159. Повтарям, тези слухове изплуваха само за известно време при появяването на Николай Всеволодович и безследно изчезнаха, но ще отбележа, че причина за много от слуховете бяха донейде няколкото кратки, но злобни думи, неясно и отривисто произнесени в клуба на неотдавна завърналия се от Петербург гвардейски капитан в оставка Артемий Павлович Гаганов, един от твърде едрите помешчици в губернията и уезда, столичен светски човек и син на покойния Павел Павлович Гаганов, същият онзи почтен старейшина, с когото Николай Всеволодович бе имал преди повече от четири години необикновения по своята грубост и неочакваност сблъсък, за който вече споменах по-преди, в началото на моя разказ.
159