— И кога? — още по-предпазливо запита Николай Всеволодович, пак след известно мълчание.
Кирилов междувременно беше прибрал двете кутии в куфара и седеше на предишното си място.
— Както знаете, не зависи от мен; когато кажат — промърмори той, сякаш че малко неохотно, но същевременно явно готов да отговаря и на други въпроси. Гледаше Ставрогин, без да сваля от него черните си, без блясък очи, с някакво спокойно, но добро и приветливо чувство.
— Аз, естествено, разбирам самоубийството — отново, малко намръщен, започна Николай Всеволодович след дълго, триминутно вглъбено мълчание, — понякога съм си го представял дори, но всеки път ми идва една нова мисъл: ако извършиш злодеяние или, главното, нещо срамно, тоест позорно, само че много подло и… смешно, тъй че хората хиляда години да го помнят и хиляда години да те заплюват, и внезапно мисълта: „Един удар в слепоочието, и няма да има нищо.“ Какво те интересуват тогава хората и че щели да те заплюват хиляда години, не е ли тъй?
— Вие наричате това нова мисъл? — каза Кирилов, като помисли.
— Аз… не го наричам… когато веднъж помислих, почувствах съвсем нова мисъл.
— „Почувствахте мисълта“? — повтори Кирилов. — Това е добре. Има много стари мисли, които внезапно ще станат нови. Това е вярно. Сега аз виждам много неща като за пръв път.
— Да кажем, че сте живели на луната — прекъсна го Ставрогин, без да го слуша и продължавайки мисълта си, — и да кажем, че сте извършили там всички тия смешни щуротии… Оттук вие сте сигурен, че там ще се смеят и ще заплюват името ви хиляда години, вечно, дорде луна лунува. Но сега вие сте тук и гледате луната оттук: какво ви засяга тук всичко онова, което сте направили там, и че ония, тамошните, ще заплюват хиляда години, не е ли тъй?
— Не знам — отговори Кирилов, — не съм бил на луната — добави той без всякаква ирония, единствено за отбелязване на факта.
— Чие беше това дете одеве?
— Свекърва й на бабичката пристигна; не, снаха й… все едно… От три дни. Лежи болна, с детето; нощем много плаче, коремът. Майката спи, а бабичката го донася; аз с топката. Топката е от Хамбург. Купих я в Хамбург, за да хвърлям и ловя; укрепва гръбнака. Момиченце е.
— Обичате ли децата?
— Обичам — отвърна Кирилов, твърде впрочем равнодушно.
— Ще рече, и живота обичате?
— Да, и живота обичам, защо?
— Ами решили сте да се застрелвате.
— Е, та какво? Защо всичко в кюпа? Животът е едно, това е друго. Живот има, а смърт изобщо няма.
— Почнали сте да вярвате в бъдещия вечен живот?
— Не, не в бъдещия вечен, а в тукашния вечен. Има един миг, вие стигате до мига, в който времето внезапно спира и почва вечното.
— Надявате се да стигнете до тоя миг?
— Да.
— Това едва ли е възможно в наше време — също без всякаква ирония, бавно и някак замислено отвърна Николай Всеволодович. — В Апокалипсиса ангелът се кълне, че вече няма да има време.181
— Знам. Това там е много вярно; ясно и точно. Когато човекът достигне щастието, няма да има вече време, защото не е нужно. Много вярна мисъл.
— Къде ще го дянат?
— Никъде няма да го дяват. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума.
— Стари философски положения, едни и същи от веки веков — с някакво отвращение и съжаление измърмори Ставрогин.
— Едни и същи! Едни и същи от началото на света и никога никакви други! — поде Кирилов с припламващ поглед, сякаш в тази идея се съдържаше едва ли не самата победа.
— Вие, изглежда, сте много щастлив, Кирилов?
— Да, много съм щастлив — отвърна онзи, като да даваше един най-обикновен отговор.
— Но вие съвсем доскоро се огорчавахте, яд ви беше на Липутин?
— Хм… сега не се ядосвам. Тогава още не знаех, че съм щастлив. Виждали ли сте листо, листо от дърво?
— Виждал съм.
— Наскоро видях едно жълто, с малко зелено, по краищата позагнило. Носеше го вятърът. Като бях десетгодишен, зиме нарочно затварях очи и си представях листо — зелено, ярко, с жилки, и слънце блести. Отварях очи и не вярвах, защото бе много хубаво, и пак затварях.
— Това какво е, алегория ли?
— Н-не… защо? Аз не за алегория, просто листо, едно листо. Листото е хубаво. Всичко е хубаво.
— Всичко?
— Всичко. Човек е нещастен, защото не знае, че е щастлив, само затова. Това е всичко, всичко! Който разбере, тутакси, веднага ще стане щастлив, на минутата. Тая свекърва ще умре, а момиченцето ще остане — всичко е хубаво. Внезапно го открих.
— А дето ще умре от глад, а дето ще го обидят и обезчестят това момиченце — пак ли е хубаво?
— Хубаво е. И ако откъснат някому главата заради детето, е хубаво! И ако не откъснат — пак е хубаво! Всичко е хубаво, всичко. Хубаво им е на всички, които знаят, че всичко е хубаво. Ако знаеха, че им е хубаво, щеше да им е хубаво, но не знаят още, че им е хубаво, и не им е хубаво. Тук е то цялата идея, цялата, и друго няма!
181