Димитри Иванов
Бестселър = 1 + 1/2 + 1 1/2 = 3
Артър Хейли е роден в Лутън, графство Бедфордшир, Англия, на 5 април 1920 г., но двадесет и седем годишен се преселва в Канада и става канадски гражданин, след като осем години е бил в Кралските въздушни войски (1939–1947 г.; пилот и командир на екипаж).
Започвам с тази страница от биографията му, защото неотдавна се срещнах с един приятел от детските години (Е. Б., сега командир на екипаж от Гражданската авиация), който ми каза така:
— Виж какво, Артър Хейли е бил летец. Може би бордов инженер или радист, но във всеки случай е летял.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото съм чел „Летище“. Писател не може да измисли такова нещо. Той така точно е описал всичко, както само летец може.
Ако отново ми се случи да летя в самолета на Е. Б., сигурно пак няма да сме на едно мнение за Артър Хейли. — Когато излезе книгата му „Окончателната диагноза“ (1959 г.), читателите му бяха убедени, че Артър Хейли е лекар.
Когато отпечата „Колела“ (1971), те бяха сигурни, че той е инженер от автомобилостроенето в град Детройт.
Когато издаде „Хотел“ (1965)…
Същото се отнася до останалите романи, които е написал.
Хейли съзнава това свое качество — умението да внушава достоверност. Нещо повече, няма нищо против да се говори за това му качество, но да говорят другите, не той.
Обяснява (ако приемем, че следващите му думи изобщо са някакво обяснение) така:
„Романите ми са краен резултат от моята работа и стигат къде ли не. Достъпни са и не виждам смисъл да им правя разбор. Предоставям това на други, а аз самият предпочитам да се заловя за следващата книга.
Всеки роман ми отнема около три години: една цяла година за непрекъснати проучвания и документация, шестмесечна разработка на подробен план, после година и половина упорно писане с много преработки.
Мога да добавя само едно: романите ми са написани от човек, който се стреми главно към това да бъде разказвач, но, надявам се, те още и отразяват колко възбуждащо е, че живеем тук и сега.“
За него е интересно — „възбуждащо“ — да надникне в света на лекарите, на летците, на хора с други професии. Ала Хейли е такъв професионалист в надничането, че след като прочетем една негова книга — няма значение коя, — ние знаем неща, които не сме знаели преди. Хейли ги е проучил така добросъвестно, че ние му вярваме; за него е било интересно, даже възбуждащо да ги научи и опише (може би по-скоро първото — да ги научи).
И за нас е интересно да ги научим — любопитството на Хейли се предава, то е заразително, заразно, инфекциозно.
Хейли се отличава с това, че в книгите му не може да се намери никаква грешка. Вие, разбира се, знаете, че писателите правят грешки. Това няма значение. Тези грешки ни най-малко не намаляват стойността на творбите им. Тези грешки са като дребничките несъвършенства, отминати от длетото на скулптора. Ако ги няма, фигурата е стерилно чиста откъм несъвършенства, а това я прави безжизнена. В най-добрата радиоразпръсквателна станция в света говорителите правят по някоя грешка; за седем минути и седемдесет секунди се запъват веднъж в текста на осведомителния бюлетин. Иначе се създава впечатление, че слушаш магнетофонен запис, а от всеки запис вее хлад: нима някой ще предпочете консерви!
Грешки са правели и най-великите писатели. Шекспир, който обяснява какви помпони носят двамата веронци. Волтер, който казва: „И това ще отмине като кафето…“1
Въобще грешките или поне мъничките недомислия са един постоянен спътник и на великия, и на не толкова великия писател. Разбира се, това не се отнася до поезията, ще каже някой. О, не, отнася се. Както и за лауреатите на Нобелова награда за литература, чийто носител за 1983 г. Уилям Голдинг описва как между момченцата, озовали се на пустинен бряг, има едно, което е късогледо, и с неговите очила те запалват огън: слънчевите лъчи естествено могат да се фокусират с очила за далекогледство, но не и с очила за късогледство!
Такива грешки или дребни несъответствия могат да интересуват единствено педантите.
Е, добре, струваше си да споменем грешките само заради едно: при Артър Хейли те липсват.
При него проучването на материала, документирането на фактите е поне толкова важно, колкото и описанието им. Май че е дори по-важно.
Хейли пише по един и същи начин независимо дали разказва за лекарското ежедневие („Окончателната диагноза“), за Гражданската авиация („Летище“), за правителствените кръгове („Във висшите среди“) или за автомобилната промишленост („Колела“).
Начинът се състои в следното: Хейли взема действуващи лица с такава мотивировка на поведението, че читателят да може да ги оприличи на себе си или на свои познати; тези лесни за разбиране характери да попадат в правдоподобни драматични ситуации, които са интересни за всеки. Освен това — една главна и няколко подчинени сюжетни линии, които се разгъват така, че да увлекат читателя.
1
Наистина тогава никой не допускал, че увлечението по новата напитка ще надживее сезона. — Б. а.