Бях събрал и посадил растенията си миналото лято и напролет те трябваше да поникнат: по-ранните — дори без да дочакат края на зимата, останалите — едно след друго подир тях.
На това се дължеше и силно възбуденото ми любопитство в тоя миг.
Златоцветът показваше вече своите пъпки, които жълтееха на върха, теменужките подаваха виолетово напръсканите си цветчета, а от средата на сбръчканите листа на игликата излизаха пъпки, сякаш готови ей сега да се разпукнат.
Как ли щяха да разцъфнат всичките тия цветя?
Това идвах да видя всеки ден, обзет от любопитство.
Но имаше друг кът в моята градина, който проучвах с чувство, по-силно от любопитството — с някакво безпокойство.
В тоя кът на градината бях посадил един зеленчук, който ми бяха дали и който беше почти непознат в нашето село — земни ябълки. Казали ми бяха, че давали грудки, много по-хубави от грудките на картофите, тъй като имали вкус на ангинар, на ряпа и на много други зеленчуци. Тия хубави обещания ми навяха мисълта да направя изненада на мама Барберен. Не й споменах нищо за тоя подарък, посадих грудките в моята градина. Пуснеха ли стебло, щях да я оставя да си мисли, че са цветя. После, един прекрасен ден, когато узрееха, щях да издебна мама Барберен да я няма вкъщи, щях да изровя земните ябълки и да ги сваря, сам. Как? Не ми беше много ясно, но моето въображение не се безпокоеше от такава дребна подробност и когато мама Барберен се върнеше за вечеря, щях да й поднеса своето ястие.
Кой щеше да се зачуди? — Мама Барберен.
Кой щеше да остане много доволен? — Пак мама Барберен.
Защото щяхме да имаме ново ястие, за да заменим вечните картофи, и мама Барберен нямаше вече да страда толкова от продажбата на горката Червенушка.
А откривател на това ново ястие щях да бъда аз — аз, Реми; с една дума, щях да бъда полезен вкъщи.
С такива мисли в главата ясно е с какво внимание следях как растат моите земни ябълки. Всеки ден ги наглеждах в кътчето, дето ги бях посадил, и от нетърпение ми се струваше, че никога няма да порастат.
Бях коленичил на земята, опрян на ръцете си, забил нос в моите земни ябълки, когато чух как някой нетърпеливо ме викаше по име. Викаше ме Барберен.
Какво ли искаше от мене?
Изтичах бързо вкъщи.
Каква беше изненадата ми, когато зърнах пред огнището Виталис и кучетата му! Веднага разбрах какво искаше Барберен от мен.
Виталис бе дошъл да ме вземе, а Барберен беше изпратил сутринта мама Барберен в село, за да не може да ме защити.
Чувствувах много добре, че от Барберен не мога да очаквам нито помощ, нито милост, и се спуснах към Виталис.
— О, господине! — извиках аз. — Моля ви се, не ме вземайте.
И заридах.
— Слушай, момчето ми — каза той много кротко, — ти няма да бъдеш нещастен с мен. Аз никога не бия децата и после, ще живееш заедно с моите възпитаници, които са много забавни. За какво има да съжаляваш?
— За мама Барберен! За мама Барберен!
— Във всеки случай няма да останеш тук — каза Барберен, като ме дръпна силно за ухото. — Господина или приюта, избирай!
— Не! Мама Барберен!
— Ах, дотягаш ми вече — извика Барберен, който се беше страшно ядосал. — Ако потрябва да те изгоня оттук с тояга, ще го направя.
— Детето скърби за своята мама Барберен — каза Виталис. — Не бива да го биете за това. То е чувствително, а това е добър признак.
— Ако го съжалявате, ще се разреве още по-силно.
— А сега да приключим сделката.
Като каза това, Виталис нареди на масата осем монети по пет франка, които изчезнаха веднага в джоба на Барберен.
— Къде са дрешките му? — запита Виталис.
— Ето ги — отвърна Барберен, като показа една синя памучна кърпа, вързана за четирите краища.
Виталис развърза възлите и погледна какво има в кърпата — там бяха две мои ризки и едни платнени панталони.
— Не се бяхме условили така — рече Виталис. — Трябваше да ми дадете вещите му, а тук има само някакви дрипи.
— Няма други.
— Ако разпитам детето, сигурно ще каже, че не е така. Но не искам да се разправям. Нямам време. Трябва да тръгваме. Хайде, момчето ми. Как се казва то?
— Реми.
— Хайде, Реми, вземай си вързопчето и тръгвай пред Капи. Ходом марш!
Прострях ръце към него, после към Барберен. Но и двамата извърнаха глави и усетих, че Виталис ме хвана за ръката.
Трябваше да се върви.
Ах, бедната къщурка! Когато прекрачих прага й, стори ми се, че оставих в нея къс от сърцето си.
Огледах се бързо наоколо, но премрежените ми от сълзи очи не видяха никого, към когото да се обърна за помощ — нямаше жива душа нито на пътя, нито из полето наоколо.