Най-после един ден той благоволи да тръгне до мене и по начина, по който ме погледна, разбрах, че ще ми каже това, което толкова отдавна исках да науча.
Това се случи една сутрин. Бяхме преспали в някакъв чифлик близо до едно голямо село, което според сините табели по пътя се наричаше Боаси Сен Леже. Бяхме тръгнали рано сутринта, тоест призори, и след като вървяхме покрай стените на някакъв парк и прекосихме надлъж селото Боаси Сен Леже, от върха на един хълм съзряхме пред нас грамаден облак черен дим, който се носеше над огромен град, където се различаваха само няколко високи паметника.
Отворих очи, за да се оправя сред тая смесица от покриви, камбанарии и кули, които се губеха сред мъгла и дим, когато Виталис забави крачките си и застана до мене.
— Ето че животът ни се промени — ми каза той, като че ли продължаваше отдавна започнат разговор. — След четири часа ще бъдем в Париж.
— А! Париж ли е това там?
— Да, разбира се.
Точно когато Виталис ми казваше, че пред нас се разстила Париж, от небето се откъсна светъл лъч и аз видях някакво златно сияние, бързо като светкавица.
Положително не бях се излъгал. Щях да намеря златни дървета.
Виталис продължи:
— В Париж ще се разделим.
В миг всичко потъмня и златните дървета изчезнаха.
Извърнах поглед към Виталис. Погледна ме и той и бледото ми лице и разтрепераните ми устни му подсказаха какво става с мене.
— Ти се разтревожи и ти е мъчно, както виждам — каза той.
— Да се разделим! — казах аз, след като се посъвзех.
— Бедно дете!
Тези думи и особено начинът, по който бяха казани, ме просълзиха. Толкова отдавна не бях чувал съчувствена дума.
— Колко сте добър! — извиках аз.
— Не, ти си добър, ти си едно добро момче, едно прекрасно сърчице. Видиш ли, има моменти в живота, когато човек е готов да признае тия неща и да се трогне от тях. Когато всичко е добре, той върви по пътя си и не мисли много за тези, които го придружават, но когато е зле, когато чувствува, че му е тръгнало назад, и особено когато е стар, с други думи, когато няма вяра в утрешния ден, има нужда да се опре на околните си я е щастлив, че те са край него. Чудно ти се вижда, че се опирам на тебе, нали. А е така. И ми става по-леко само като те гледам, че ме слушаш с насълзени очи. Защото и на мене ми е тежко, мой малък Реми.
Едва по-късно, когато имах кого да обичам, почувствувах и изпитах правотата на тези думи.
— Бедата е там — продължи Виталис, — че винаги трябва да се разделяме, и то тъкмо когато бихме желали да станем по-близки.
— Но вие няма да ме изоставите в Париж, нали? — попитах аз плахо.
— Не, разбира се. Няма да те изоставя, вярвай ми. Какво ще правиш ти сам-самичък в Париж, клето момче? И после, аз нямам право да те изоставя, запомни това. В деня, когато отказах да те поверя на оная добра госпожа, която искаше да те отгледа и възпита като свой син, поех задължението да те възпитам самият аз колкото е възможно по-добре. За нещастие условията са неблагоприятни. Сега не мога да направя нищо за тебе и затова мисля да се разделим не завинаги, а за няколко месеца, за да преживеем някак поотделно, докато мине зимата. След няколко часа ще бъдем в Париж. Какво мислиш, че можем да направим с една трупа, в която остана само Капи?
Като чу името си, Капи застана пред нас, вдигна лапа към ухото, за да отдаде чест, и я постави на сърцето си, сякаш искаше да каже, че можем да разчитаме на неговата преданост.
При положението, в което се намирахме, тази негова постъпка не ни успокои.
Виталис се спря за миг и го поглади по главата.
— Ти също си едно добро куче — каза той. — Но само с доброта не се живее на тоя свят. Тя е потребна за щастието на околните ни, но е потребно и нещо друго, а ние го нямаме. Какво можем да направим само с Капи? Разбираш добре, нали, че сега не можем да даваме представления?
— Да, разбирам.
— Хлапетата ще ни се подиграват, ще ни хвърлят огризки от ябълки и няма да съберем и по двадесет су на ден. Искаш ли да живеем и тримата с двадесет су, които при дъжд, сняг или при голям студ няма и да имаме?
— А моята арфа?
— Ако имах две деца като тебе, може би щеше да върви, но старец като мене с едно дете на твоята възраст е загубена работа. Пък и още не съм достатъчно стар. Ако бях поне по-грохнал или сляп… Но за нещастие аз съм такъв, какъвто съм си, с други думи, не съм в състояние да вдъхвам съжаление, а в Париж, за да събудиш състрадание у хората, които бързат за работа, по-добре е да имаш окаян вид. Пък трябва да не се срамуваш да прибегнеш и към просия, а аз никога не бих могъл да направя това. На нас ни трябва нещо друго. Ето за какво мислех и какво реших. Ще те дам до края на зимата на един падроне8, при когото ще свириш заедно с други деца на арфа.