Боже, това чудо тежи цял тон. Какво, по дяволите, има вътре? Сигурно противният черен пуловер, който така и няма да облечеш, казвам си побесняла аз. Проклинам черния пуловер. Дрън, дрън, дрън. Точно така, за всичко е виновен черният пуловер. Дрън-дрън, дрън. Ако не беше черният пуловер, нямаше дори да помисля за асансьор.
Дрън-дрън, дрън. Ау!
Удрям си крака с един от ръбовете на куфара. Свивам се от болка и се навеждам, за да разтрия прасеца си. В същия момент забелязвам, че господин Дръвник ме е зяпнал от първото стъпало, затова се преструвам, че нищо ми няма и продължавам нагоре. Когато най-сетне се добирам до площадката, вдигам куфара и потеглям с бодра крачка по коридора.
Ще сервират обяда в трапезария в елизабетински стил, затова бързам да се освежа в стаята си. Имам си истинско легло с балдахин, на стената има акварел на ловна сцена (тези ловни сцени, изглежда, са доста популярни, защото са закачени из целия хотел), а в ъгъла се вижда стар дървен гардероб.
След като цял живот съм била заобиколена от евтини мебели от „Икеа“, сега съм почти в шок. Истински мебели! Все неща, които сякаш са взети от някой музей, казвам си аз, докато прокарвам ръка по една от вратичките на гардероба и усещам гладкото старо дърво.
Прекъсва ме звънът на мобилния ми телефон. Грабвам чантата от кувертюрата, започвам трескаво да ровя в нея, за да открия телефона, преди да е спрял. Може да е само един човек.
— Buenos dias.7
— Стела! — провиквам се аз ухилена. Да си независима, импулсивна и все разни подобни въздействащи прилагателни е чудесно, но няма нищо по-хубаво от това да ти звънне най-добрата ти приятелка, когато си на непознато място. — Страшно се радвам, че ми звънна. Казвай какво правиш?
— Напивам се — смее се тя. — Тук е ранна утрин, току-що пристигнахме, но текилата ме държи будна. — Тя млъква, за да сръбне шумно, и в далечината долавям невъобразим хаос от музика и смях. — Как е при теб?
— Супер — отвръщам ентусиазирано аз и се опитвам да не мисля за неприятната случка с англичанина. — Кажи ти.
— Страхотно е. Бели пясъци, двайсет и седем градуса, пълно е с мъже, да не говорим, че правят най-хубавите маргарити на света. Тази ми е… ами… май им загубих бройката. — Тя избухва в пиянски смях.
— Ние пък току-що се настанихме в един невероятен хотел… — Надничам през прозореца и ахвам. — Намираме се сред великолепна местност — продължавам аз, загледана в ширналите се поля, осеяни с овце и на места с каменни дувари. Все едно съм попаднала на гигантска шахматна дъска.
— Сериозно? — мънка Стела.
— А мебелите са направо антикварни. — Тръшвам се на кувертюрата и се подпирам на лакти.
— Сериозно?
Вече ми е ясно, че Стела не ме слуша. Вероятно точно в този момент античните мебели не я интересуват особено. Ако изобщо е проявявала интерес.
— Както и да е, тук е обяд, така че ще похапнем по нещо, след това отиваме да разглеждаме забележителности — обяснявам аз бързо.
— Срещна ли вече мечтания господин Дарси? — шегува се тя.
— Ха, ха, много смешно — отвръщам. Протягам ръка към несесера ми с тоалетните принадлежности и вадя дезодорант. — Не съм, но се запознах с един съвършен кретен.
— Готин ли е?
— Пълен досадник.
— Ама готин ли е? — настоява тя.
Замислям се за момент и си го представям в износеното кадифено сако, накриво закопчаната риза, под която сигурно се крият доста натрупани сланинки, а също и рошавата му коса, която определено има нужда от подстригване.
— Не, няма начин да го наречеш готин — отвръщам убедено аз.
— Хм. Съвършените кретени обикновено са готини — заявява силно изненаданата Стела. — Жалко. Един ваканционен флирт щеше да ти се отрази добре.
— Добре ли? — Потръпвам, като си представям флирт с господин Дръвник. — Не, благодаря. Както и да е, вече съм отписала мъжете. Искам да прекарам една спокойна ваканция и да наваксам с четенето.
— Не забравяй да се оглеждаш. Заради някакви провалени срещи…
— Някакви ли?
— Престани, Емили. Живей за мига. Не си ли чела „Силата на сегашния момент“?
Чакай малко. Тя да не би да каза онова, което ми се струва, че каза? Откакто познавам Стела, тя чете само хороскопа си и етикетите на дрехите, за да знае на каква температура да ги пусне в пералнята.
— Не съм. Хубава ли е? — питам силно впечатлена аз.
— Аз лично не съм я чела — признава тя. — Но се запознах с един, който ми разказа. Не трябвало непрекъснато да се тормозим какво ще стане в бъдеще, а да оставим нещата, които трябва да се случат, просто да се случат.