— Кой е той? — питам подозрително аз. Да не се тормозим какво ще стане в бъдеще и да живеем за мига означава, че въпросният някой се опитва да вкара Стела в леглото.
— Казва се Скот — обявява доволно тя. — Искаш ли да му кажеш здрасти?
— Няма нужда — бързам да отвърна аз. Много мразя, когато някоя приятелка ми натресе непознат тип да се запознаваме по телефона. Добре де, ясно ми е, че двамата са в някой полутъмен бар, наливат се с алкохол, тя се опитва да привлече мъжкото внимание, а аз до момента така и не мога да разбера къде му е кефът? За мен никога не е кеф. В деветдесет процента от случаите, когато се чуваме, аз съм си вкъщи, намъкнала старото провиснало долнище на анцуга, и пера разни дрехи. Пера на ръка! Последното, което имам желание да направя, е да проведа тъп до безумие разговор с някакъв тип, когото не съм виждала никога през живота си и с когото нямам абсолютно нищо общо.
Не, имам, приятелката, с която той иска да преспи.
— Хайде де, той е до мен…
— Не, виж…
Закъснях. Чувам я как подава телефона. Сърцето ми започва да блъска. Моля те, който и да си ти, откажи й.
— Казвай — сопва се мъжки глас.
— Здрасти — мръщя се аз. — Казвам се Емили.
— Скот — изръмжава той.
Следва неловко мълчание. Чудя се какво да кажа.
— С какво се занимаваш, Скот? — питам сковано аз. Господи, говоря като майката на Стела.
— Ходя по партита — избухва в гръмък смях той.
Свивам се още повече и продължавам да питам:
— Забавляваш ли се?
Защо просто не лепна едно „сладурче“ накрая и да пратя всичко да върви по дяволите.
— Много е яко, а приятелката ти Стела е самият хитър връх. Добре, няма да правя преценки. „Яко“ и „самият хитър връх“ са съвсем обичайни ежедневни изрази.
— Леле, как се кефи, кат тръгне да куфее — изревава той.
Няма да стане. Ще правя преценки колкото си искам. А Скот е пълен кретен.
— Би ли върнал телефона на Стела? — моля аз, но се налага да крещя, защото той вие като куче.
Чувам някакво шумолене, след това долита гласът на Стела.
— Ем?
От една страна, съм облекчена, но, от друга, знам какво следва.
— Кажи какво мислиш? — прошепва тя.
— Много ми е трудно да преценя по телефона — отвръщам тактично аз.
— Той има много успешна кариера. Има си рекламна агенция — доверява ми тя. — И е страшен красавец.
— Сигурно — съгласявам се аз. Че кой няма да е див красавец, след като цяла нощ си се наливала с маргарити? Веднъж целунах собственото си отражение в огледалото в дамската тоалетна.
— Страшно е забавен, Ем. Много е шантав и ме кара да се смея. Познавам го от два часа. Имам чувството, че между нас се поражда връзка.
Мама му стара! Това вече не е добре. Опитвам се да я върна към действителността.
— Чувала ли си се с Фреди? — питам аз с надежда.
— Да, изпрати ми поне десет есемеса, за да пита дали съм пристигнала, как е хотелът, дали съм добре…
— Колко е мил — натъртвам аз. — Имаш късмет. Фреди наистина държи на теб.
— Ще ми се да не държеше чак толкова, защото ме побърква — мърмори недоволно Стела. — Не може ли да ме остави на мира, за да си карам спокойно ваканцията?
— Въпреки че говориш така, знам, че ще ти липсва, ако не ти се обажда.
— Как ли пък не.
— Добре, както кажеш — предавам се аз. — Само че внимавай какво си пожелаваш…
Предупреждението ми се удавя в пиянски кикот. Започвам да се дразня. Тя чу ли поне една дума от онова, което казах? Оставам заслушана. Не може да бъде. Тя да не би да се целува със Скот?
— Стела? — викам я аз.
— Кажи — отвръща разсеяно тя.
По дяволите! Те двамата наистина се целуват.
— Ще ти звънна по-късно.
— Добре — съгласява се веднага тя. — Забавлявай се в музея.
Господи, чувствам се като последната смотанячка.
— Не е музей, тук Джейн Остин… — започвам аз, но млъквам, когато чувам пъшкането на Стела. Господи! Имам чувството, че съм набрала някой секс телефон.
— Добре… пази се.
— Да… чао.
Затварям с огромно облекчение и си поглеждам часовника. Както обикновено съм закъсняла, затова само си слагам малко гланц на устните, грабвам си палтото и дръпвам ръчната чанта. Навеждам глава, за да не се ударя във вратата, затварям, врътвам ключа и тръгвам по мрачния коридор. Зървам отражението си в огледалото на площадката и спирам. Косата ми е провиснала, а бретонът е щръкнал като метла, наелектризиран от мохерния шал. Издухвам кичурите от лицето си, но те бързо се връщат на място.
Мръщя се. Понякога мразя дългата коса. Толкова разправии са да срешеш оплетените краища, докато се къпеш, да не говорим, че задръстват канала и трябва да ги изгребваш с пръсти. Да не споменавам и какво състояние профукваш за балсами, серуми и разни ампули с подхранващи масла. Запасила съм се с цял шкаф такива продукти, а косата ми продължава да си е същата — до раменете, тъмнокестенява, с цъфнали краища, заради които всеки фризьор, при когото отида, започва да цъка възмутено с език. Не знам защо не я отрежа. Май точно това ще направя. Две думи: Сиена и Милър8.