Не че има някакво значение как изглежда косата ми. Тук никой не ме познава, така че няма никаква нужда да се напрягам и притеснявам. Въпреки това няма да е зле да наведа глава и…
— Ъъъ, извинете.
Чувам глас зад себе си в мига, в който се виждам в огледалото. Виждам три неща:
1. Косата е размазала гланца по лицето ми и приличам на картина на Джаксън Полък9.
2. Кръвта се е качила в главата ми и вените около очите ми са изпъкнали, а цялото ми лице е поаленяло.
3. Господин Дръвник е точно зад лявото ми рамо.
Господи! Колко ли време е стоял там?
Безкрайно смутена, че съм хваната, докато размятам буйна грива, усещам как две червени петна се опитват да прогорят бузите ми. Обръщам се и с всичкото самообладание, на което съм способна, избърсвам гланца от бузите си, след което небрежно подхвърлям:
— Да. Искаш ли нещо?
Затворил е едното си око и разтрива ъгълчето с палец.
— Искам да не навираш косата си в лицето ми — оплаква се той.
— Извинявай… — започвам аз, но той ме прекъсва:
— Не гледаш ли какво правиш? За малко да ми извадиш окото — сопва се той.
Обзема ме раздразнение.
— Жалко, че ти се е разминало със „за малко“. По дяволите, обикновено мерникът ми е по-добър — отвръщам аз, преди да успея да се въздържа. Но той се държи толкова противно, че има нужда да вкуси от собственото си лекарство.
— В такъв случай много се радвам, че си въоръжена само с коса, а не с автоматично оръжие — отвръща сухо той и поема надолу по стълбите. Дори не е благоволил да си завърже връзките на обувките.
Добре. Така. Този път му дадох да се разбере.
За момент оставам загледана след него и се опитвам да измисля някой лаф, с който да го смачкам, но нищо не ми идва наум. Разочарована и вкисната, тръгвам след него към трапезарията.
Шеста глава
— Той журналист ли е?
— От „Дейли Таймс“ ли каза?
— Иска да ни интервюира, така ли?
Когато влизам в трапезарията, ме посреща небивало оживление. Истинска лавина от гласове, като всяка от дамите се опитва да надвика другите, докато редят въпрос след въпрос. Долавям властния глас на Роуз, но най-гръмогласна се оказва индийка на име Рупинда. Облечена е в тюркоазно сари, извезано със сребърни пауни, седнала е на масата и размахва супена лъжица като диригентска палка и пита:
— Той какво иска ме пита, а? Какво пита? — Повтаря тези два въпроса като папагал.
Обзета от любопитство какво става, аз си търся място, на което да седна, но тъй като съм закъсняла, всички места вече са заети. Обикалям притеснена и се чувствам като дете на първия учебен ден, когато Роуз ме спасява.
— Е-ми-лиии, миличка, насам — боботи тя и ми маха от масата най-близо до камината, а гигантските камъни по пръстите й проблясват.
Усмихвам се с благодарност, промъквам се между масите и се настанявам до нея. В същия момент до мен застава сервитьор със сребърен супник и започва да ми сипва.
— Крем супа от карфиол. Не е топла и е доста блудкава — бърза с критиката Роуз, сякаш не е забелязала сервитьора, а след това загребва от купичката си.
Сложила си е още повече грим от одеве и въпреки че е едва обяд, забелязвам, че се е преоблякла в черен топ от шифон, а къдрите на ръкавите се топят в супата. Тя, изглежда, не забелязва, затова не споменавам нито дума. Честно казано, страхувам се да кажа каквото и да е. Въпреки че Роуз е на седемдесет и няколко, тя е доста страшничка.
— Какво ще кажеш за цялата тази глупост с интервютата? — пита тя и започва да маже парче хляб с масло.
— Нямам представа — отвръщам аз и не мога да откъсна очи от ръцете й, докато тя реже огромни бучки масло и ги камари по хляба, сякаш са парчета сирене, а след това посяга към сребърната солница и ги поръсва обилно със сол. — Кажи ми какво става.
— Пишат статия за нас — шушне Мейв и ми се струва силно притеснена. — Очевидно ще трябва да даваме интервюта.
— Докато бях в театъра, непрекъснато пишеха за мен — обяснява Роуз. — Имам цели тетрадки, пълни с изрезки.
— Актриса ли си била? — питам любопитно аз.
— Не просто актриса. Бях водещата актриса — поправя ме тя. — Играех с Гилгуд, Оливие, Макелън10… — Отхапва хляб и размахва театрално ръка. — Играех само с най-добрите.
10
Джон Гилгуд, Лорънс Оливие, Иън Макелън — английски актьори, отличени с рицарски звания от кралицата — Б.пр.