— РОУШ ли? — повтаря напълно объркан той. — Не разбирам.
Не мога да отрека, че играе страхотно ролята на господин Дарси. Точно така си го представях. И е хубавец. Дори по-хубав, отколкото предполагах.
— Не се сетих веднага — признавам аз. — Хвана ме.
— Къде съм ви хванал? — пита невинно той.
— Говоря за смешните дрехи и всичко останало…
Той се оглежда с недоумение, след това ме зяпва.
— Простете ми, нямах намерение да го споменавам, но аз мислех същото и за вас. — Струва ми се, че събира смелост за онова, което има намерение да каже. — Не искам да съм груб, но това панталони ли са?
Поглеждам се и веднага съжалявам за избора. Намъкнала съм стари провиснали розови гащи. Стела от години ме кара да ги изхвърля, но на мен все не ми се искаше. Да не говорим, че ми стоят ужасно.
Започвам да се притеснявам. Как съм могла да ги обуя? Като се каже „панталони“, човек си представя нещо модерно, което подчертава фигурата ти. А това на мен е истински ужас.
Истината е, че изглеждам ужасно. Все едно съм намъкнала покривало за канапе.
— А, този стар парцал ли? — отвръщам аз и се преструвам, че хич не ми пука. Господи, защо винаги става така? Всеки път, когато съм без грим и не съм си изправила косата, се натъквам на някой готин тип, а когато съм най-неугледна, се запознавам с върховен мъж. Това е някакъв безумен вселенски закон. Същото е като да имаш кредит в някой магазин. Преди да го откриеш, ти се иска да си купиш всичко в магазина, а щом го получиш, всичко, което си желала, просто изчезва. Няма справедливост на този свят.
Ами сега! Под викторианския костюм се крие доста привлекателен мъж. Сигурна съм. Прилича на някой от приятелите на Стела с дълги бакенбарди и дълга коса, която покрива челото му. Знам, че не можеш да имаш такава коса, без да я поддържаш.
— Купих ги от една разпродажба. Нямаха моя номер… — Дрънкам безумно, както обикновено, когато съм в компанията на готин мъж. Езикът ми се развързва и заработва като латерна. — Бяха ги намалили от петдесет на петнайсет кинта, така че просто не устоях.
Това е другата ми грешка — вечно разправям на хората за кое колко съм платила — сякаш като им се похваля, ще им докажа, че умея да пазарувам. Усещам се и млъквам.
— Кинта ли?
— Извинявай, все забравям, че тук сте на лири — поправям се аз и пресмятам бързо. — Трябва да е някъде към десет лири. Или паунда — добавям аз гордо, че съм успяла да пресметна в местна валута.
— Сигурно имате някаква грешка.
— Ами? Нищо чудно. Признавам, че математиката никога не ми е била слабост. — Бързо пресмятам отново. — Не, този път съм сметнала точно. — Усмихвам се притеснено, а той поглежда слисан гащите.
— Искате да кажете, че сте ги купили за десет лири? — Поглежда ме угрижен. — Просто не ми се вярва. Това са много пари.
Това са те мъжете, казвам си аз и си припомням реакцията на всяко едно от гаджетата си, когато му покажех някоя покупка, нищо че това се случваше много рядко. Защо мъжете винаги мислят, че дрехите са на цената на една бира?
— Специална поръчка ли са?
— Не, от „Гап“14 са.
— Това пък къде е?
Поглеждам го и не мога да повярвам.
— Да не би да не си чувал за „Гап“?
Той ме поглежда напълно сериозно.
— Трябва ли?
Тъкмо се каня да му отговоря, когато разбирам какво става. Разбира се, че е чувал за „Гап“, просто се преструва. Това е част от ролята му. Сигурно за него е важно да играе, докато е на работа.
— Колко съм глупава — усмихвам се хитро аз.
Той се отпуска и аз решавам, че ще стане забавно.
— Трябва да излизаш повече — шегувам се аз.
Добре де, беше опит за флирт.
— Уверявам ви, че излизам достатъчно — заявява надменно той. — Миналата седмица ходих на лов с господин Бингли.
Едва успявам да потисна кикота си. Трябва да му кажа нещо, за да може той да изпълни ролята си. Оглеждам се, за да се уверя, че никой не подслушва, и се навеждам към него, за да прошепна нещо поверително. Усещам лекия аромат на афтършейв и стомахът ми похотливо се свива.
— Стига с тази преструвка, а ла Дарси — настоявам тихичко аз. — Обещавам да не кажа на никого.
Той ме е зяпнал в недоумение.
— Наистина не ви разбирам.
— Сериозно? — ахвам аз и се пуля, а след това намигам.
— Сериозно — отвръща той.
Добре, отказвам се. Този тип наистина приема работата си прекалено сериозно. Няма да успея да го накарам да се отпусне. Сигурно е някой затъпял актьор.