Не че имам нещо против, просто ненавиждам моркови.
Всички сме доста изморени. Денят беше дълъг, а след няколко ментови шоколадчета, наречени „Афтър Ейт“15, всички се изреждат да ми пожелаят лека нощ и се изпокриват по стаите си.
Само че на мен не ми се спи. Изобщо не ми се спи. След изтощението, което ме налегна одеве, вече съм съвсем будна и не ми се ляга. Това е тя часовата разлика. В момента в Ню Йорк е три и половина следобед, така че последното, за което имам желание, е да спя. Днес е първата ми вечер в Англия. Иска ми се да поизляза, да поразгледам, да се държа като истинска туристка. Добре, сега е осем и половина, аз съм някъде в дълбоката английска провинция, въпреки това съм сигурна, че все има къде да се отиде.
Оглеждам трапезарията. Празно е, по масата се търкалят само няколко черни опаковки от „Афтър Ейт“, а часовникът тиктака шумно. Веднага се сещам какво да направя. Разбира се. Кръчмата в селото.
Обзема ме вълнение.
До селото е не повече от десетина минутки пеша. Ще пийна една чаша, ще се запозная с местните хора. Кой знае защо си спомням сцена от „Американски върколак“. Нали го помните филма, когато той влиза в кръчмата и местните не му обръщат абсолютно никакво внимание.
Усещам как самоувереността ми започва да се изпарява.
Я стига, Емили, не се дръж като глупачка. След като сама жена успява да се справи по Амазонка в самоделно кану, значи и ти ще стигнеш без всякакъв проблем до местната кръчма.
Решително се отправям към фоайето. Ще се справя. Сигурна съм, че всички ще се държат приятелски и много любезно. Но пък щеше да е много приятно да си имам компания.
— Леля ти е. Исках само да кажа здрасти…
Чувам тих глас откъм ъгъла, обръщам се и виждам самотна фигура, наведена над телефона. Та това е Мейв.
— Разбирам, че не си вкъщи. Ще ти звънна утре. Чао. — Тя изпраща звучна целувка и затваря. В първия момент остава до телефона, а по лицето й е изписана тъга. Изглежда се е замислила. В следващия момент усеща, че някой я наблюдава, обръща се и ме вижда.
— А, здрасти… — започва тя, загръща се в жилетката си и ми се усмихва смутено. — Не те видях.
— Тъкмо се канех да си взема палтото — обяснявам аз и соча нагоре. — Мислех да поизляза на разходка и да видя как е в местната кръчма.
— А, ясно — кима тя.
Следва мълчание и аз се чудя дали да не я поканя. Не ми се иска много, но трябва да се държа любезно. Тя е мила и приятна жена, но просто не знам какво да й кажа, тъй като двете нямаме много общо. Като изключим факта, че и двете сме неомъжени, казвам си аз, когато забелязвам, че не носи халка. Докато се опознавахме одеве, се опитах да поговоря с нея, но тя каза пет приказки и седна сама на едно от канапетата. Сега просто не знам как да постъпя. Но пък тя няма да иска да дойде.
— Искаш ли да дойдеш с мен да пием по чаша?
Готово. Поне ще съм с чиста съвест, че съм я попитала.
— О, не — бърза да откаже тя и се свива в жилетката. — По-скоро не… Въпреки това ти благодаря.
Ето, виждате ли!
— Добре, лека нощ — кимам аз и тръгвам по стълбите. На средата съм, когато чувам отново гласа й.
— Емили, нали така?
Обръщам се и забелязвам, че Мейв е застанала на първото стъпало и кърши ръце.
— Просто се колебаех… — започва притеснено тя, — за кръчмата.
В първия момент съжалявам, че съм си отворила устата, след това бързо размислям.
— Ще дойдеш ли? — питам с топла усмивка аз.
Тя веднага се отпуска.
— Ще ми бъде много приятно.
— Супер — отвръщам аз.
Ето как ще прекарам първата си вечер в Англия. Ще бъда с Мейв на чашка шери в местната кръчма. Точно така, момичетата тръгват да полудуват.
След това, най-неочаквано, в гърлото ми се надига кикот. Де да можеше Стела да ме види отнякъде, щеше да се напишка от смях. Тя се е излегнала по бански на някой плаж в Мексико, след като предишната вечер се е удавила в текила, а аз съм намъкнала стария си пуловер и се забавлявам с група бабки насред Англия.
Покривам уста, за да не се изкискам отново. Господи, ужасно е смешно, защото дори да имах избор, пак щях да предпочета да отида на кръчма с Мейв, вместо да се забавлявам с пияни колежанчета.
Мейв ме наблюдава учудено и аз й се усмихвам широко.
— Качвам се да си взема палтото.
Може пък Стела да е права. Може наистина да съм напълно изперкала.
Навън температурата е паднала ужасно много и въпреки че съм навлечена с няколко пласта дрехи и дебело палто отгоре, нахлупила съм вълнена шапка и съм се омотала с мохерен шал, леденият вятър ме пронизва. Земята е покрита с бял скреж и чакълът хрущи измъчено, докато минаваме по алеята.
Известно време мълчим и се чуват единствено стъпките ни, отначало по чакъла, след това по асфалтовия тротоар, а накрая по калдъръма на улицата. Вървим една до друга, обгърнати от дъха си, който излиза на бели валма. Добре че съобразих да поискам фенер от рецепцията, защото наоколо е тъмно като в рог. Не говоря за градската тъмнина на Ню Йорк, където нощем небето искри в бебешко розово. Тук цари непрогледен мрак, на места пронизан от някоя светеща точица.