Лепвам се на прозореца и наблюдавам тополите, живия плет и селцата, които свършват, преди да успея да произнеса странните им имена като Горно Поничково или нещо подобно. Все още не мога да проумея как е възможно Англия да е толкова различна от Америка с правите пътища и безкрайния хоризонт. Тук всичко е миниатюрно, с тесни, виещи се пътища, задънени улички (все още не мога да свикна, че хората карат от лявата страна, и все още се стряскам, когато видя кола в насрещното движение), обработените поля и кулите на църквите. Много е симпатично.
Симпатично ли? Каква проста дума. Лошото е, че не мога да измисля по-подходяща. След хаоса и бетона в Ню Йорк всичко тук ми се струва спретнато и чисто и както вече казах, симпатично. Погледнете малките овчици, пръснати по полето. Ами онази малка птичка с червените гърди. Не е ли това червеношийка? Присвивам очи, докато минаваме. Господи! Никога през живота си не съм виждала червеношийка, само по коледни картички.
Чуйте ме само. Човек би казал, че никога досега не съм стъпвала сред природата, а съм ходила на Хаваите, в Мексико, на къмпинг в Монтана. (Не беше точно къмпинг, защото бяхме на вилата на една приятелка, но пък нямаше душ и аз трябваше да спя в спален чувал.) Тук обаче е различно. На нищо и никакви осем хиляди километра съм от Ню Йорк, а ми се струва, че съм поне на един милион от живота си там. С всеки изминат километър имам чувството, че се отдалечавам все повече и навлизам по-надълбоко в напълно непознат свят.
Поглеждам през прозореца и по устните ми плъзва усмивка. Боже, имах огромна нужда от тази ваканция.
Когато пристигаме в Бат, пред погледа ми се разкрива картина, сякаш откъсната от страниците на роман на Дикенс. Синьото небе е побеляло и вали сняг. По едрите павета са се настанили продавачи, които продават печени кестени и греяно вино, по старите улични лампи висят пъстроцветни лампички, а магазините са украсили витрините си в златно и сребърно.
Кълна се, че всеки момент някой просяк с патерици ще мине покрай нас.
Автобусът ни е прекалено широк за тесните улици, затова слизаме и затътряме багажа си на неколкостотин метра към хотела — грегорианска къща, украсена с изкуствен сняг по прозорците.
— Прекрасно е — ахват в един глас Рупинда, Мейв и Хилъри, когато влизаме във фоайето, където ни посреща коледна елха, така отрупана с играчки и лъскави гирлянди, че има опасност да се килне на една страна.
— Ако харесваш подобни неща — обажда се заядливо Роуз.
Вече разбрах, че Роуз е малко снобка и не казва нищо хубаво за никого и за нищо. Добре де, съгласна съм, че елхата няма да спечели награда за стилна украса, но пък тя прекалява. Къде отиде празничното й настроение?
Тя се обръща неодобрително намръщена към другия край, където са подредени подписаните снимки на звездите, които са отсядали тук. Веднага живва.
— Ето я и любимата ми приятелка лейди Джуди16 — граква тя и посочва снимката.
Никой не й обръща внимание. Всички са заети да гукат около елхата, докато Хилъри им обяснява как да попречат на игличките да окапят като ги напръскат с лак за коса.
— Пръскате обилно още щом я купите, не от най-силната фиксация, нещо средно. На всяка цена да е средно.
— Тя ми беше дубльорка — продължава Роуз на по-висок глас.
Настанявам се на малко канапе край рецепцията и я поглеждам. Застанала е настрани от останалите дами, облечена в дълго кожено палто, което е по-подходящо за ескимос, сложила си е прекалено много руж и ми изглежда тъжна и изоставена. Малко ми е жал за нея.
— Наистина ли? Това е страхотно, госпожице Биърман. — Спайк й се притичва на помощ.
Тя грейва, сякаш светлините на прожекторите са насочени към нея. Роуз се променя изцяло, когато вниманието му се насочва към нея, усмихва се ведро и се преструва на изненадана, че някой е чувал за нея.
— Не че се хваля, разбира се — добавя кокетно тя.
— Не, разбира се — кима Спайк. Приближава до нея, натъпкал ръце в джобовете, и разглежда снимките на стената. — Трябва да сложат и ваша снимка — подхвърля след малко той.
По напудреното лице на Роуз плъзва доволна усмивка.
— Много си миличък. — Тя се киска като момиче и притиска обсипаната си с диаманти ръка към гърдите. — Само че много отдавна вече не съм излизала на сцена…
Докато наблюдавам как Спайк обръща внимание на Роуз, започвам да се размеквам. Наистина е много мил. Не беше нужно да го прави.
— Глупости — заявява категорично той. — Обзалагам се, че с удоволствие ще сложат снимката ви.