Може пък да съм била несправедлива към него. Първите впечатления невинаги са верни. Може би не е чак толкова лош, колкото изглежда. От друга страна, не бива да подкокоросва Роуз да си закачва снимката.
— О… mais non17, mais non… — протестира Роуз. Навежда скромно глава и се скрива зад косата си за частица от секундата, след това отново вирва брадичка. — Наистина ли? — Очите й блестят от вълнение.
— Да, наистина.
— Май ми се намира една черно-бяла снимка — признава тя и се опитва да се престори на небрежна, но отваря чантата на „Луи Вюитон“ и без да търси, вади папка от крокодилска кожа.
Прави се на силно изненадана.
— Да не повярваш! Нося.
— Какво съвпадение — отвръща шеговито Спайк. Поглежда към мен и забелязва, че ги наблюдавам. Не се стърпявам и се усмихвам.
— Това са съвсем непретенциозни снимки — обяснява небрежно тя, докато вади няколко лъскави черно-бели снимки. — Не изглеждам много добре на тях…
— Едва ли имате лоша снимка, госпожице Биърман — успокоява я Спайк.
Роуз се изчервява.
— Хайде да вървим да видим как става.
— Щом настояваш — въздиша тя и му ги подава без колебание.
— Моля за вашето внимание…
Толкова съм се заплеснала по Спайк и Роуз, че забравих за останалите. Обръщам се към госпожица Сотин. Тя приближава с енергична крачка и се опитва да събере всички като овчарско куче.
— Оставете си багажа тук, персоналът ще се погрижи — нарежда тя. — А сега бихте ли ме последвали, ще отидем пеша до Сидни Плейс, стария дом на Джейн Остин.
Надигам се от канапето и поглеждам към Спайк. Няма го никакъв. Роуз разказва на някого за приятелството си с Джуди Денч.
— И аз й казвам, Джуди, миличка, не се притеснявай от бръчките си, имаме ги дори най-добрите. Тя ми беше толкова благодарна, защото по онова време бях много известна театрална актриса. Дори от хотела ще закачат снимката ми с автограф на стената…
По дяволите! Тъкмо от това се страхувах. Сега Роуз ще се надява напразно.
Къде се дяна Спайк? Очевидно му омръзна да се бъзика с нея и хукна да си прави интервютата. Започвам да се ядосвам. За него всичко е просто шега, стига да е за чужда сметка.
Горката Роуз ще остане толкова разочарована, мисля си аз, обръщам се към нея и й отправям весела усмивка.
— Каква невероятна история! Разкажи ми още нещо. — Хващам я под ръка и тя започва да ми разказва как двете с актрисата Талула Банкхед се напили. Тръгваме през фоайето и заедно излизаме на улицата.
Два часа по-късно ми е писнало да се правя на туристка.
В Бат се оказва пълно с исторически забележителности и прекрасна архитектура. Първо се започна с дома на Джейн Остин, собственикът ни изнесе лекция, последваха нови забележителности, докато стигнем до центъра „Джейн Остин“. Отначало всичко ми се струва интересно и очарователно, но след известно време имам чувството, че започвам да се задушавам.
По-точно казано, отегчена съм до смърт.
— А това е колекция от бродерии, направена в края на 18-ти век…
Не ме разбирайте погрешно. Обичам архитектурата и историята, но донякъде. Истината е, че всяко момиче си има предел, особено ако не е обядвала. Нямам търпение да вляза в някоя традиционна английска книжарница и да пообиколя бутиците, които мярнах одеве. Те са сгушени из разни тесни калдъръмени улички и в тях продават какви ли не старинни мебели, ръчно изработени средства за писане, картички, а пък великолепните фенери във формата на чайници спокойно могат да се закачат на някое дърво в градината.
Не че имам градина, да не говорим, че сигурно магазинерите са се поувлекли в цените. Въпреки това бяха невероятно красиви…
Това съм аз. Може и да не се сещам да си купя дрешка, затова пък другите неща са моята страст.
Мотая се безцелно из магазинчето за сувенири и пръстите ме сърбят да похарча малко пари. Днес е третият ден от ваканцията ми, а все още не съм си купила нищо и кредитната карта направо ще ми прогори джоба. Разлиствам разни пътеводители, след това оглеждам безкрайните полици. Възглавници с бродерии, комплекти за бродерия, шалове с пера, сапуни „Господин Дарси“ (представяте ли си?), камеи… Замислям се дали да не купя брошка камея за Стела, защото четох някъде, че всичко викторианско било страхотен хит. Дали? Господи, просто не мога да си спомня.
Забелязвам стойка с картички. Така вече е по-добре. Завъртам стойката и разглеждам различните картички. Я, ето една хубава. Дали да не пратя на нашите? В следващия момент се усещам. Тях ги няма. Бодва ме нещо като разочарование, но бързо се стягам. Мама не е от хората, които ще сложат картичката на вратата на хладилника, че тя не обръщаше внимание дори на детските ни рисунки. Нищо чудно да попадне в купа поща, която ще трябва да преровят, когато се върнат. Няма значение, ще изпратя една на господин Макензи. Той поне ще й се зарадва. И една за леля Джийн, решавам аз. Завъртам стойката.