Опитвам се да си припомня какво съм правила. Кога го видях за последен път? Това е лесно, защото… Онемявам. Няма начин да си спомня кога съм го видяла за последен път. Тук в Бат ли? Ами не… какъв ти Бат! Виждах ли го изобщо в предишния хотел? Май не съм. Паниката ми става все по-силна. Дали не беше в автобуса? Ами когато пристигнах на „Хийтроу“? Да не би да съм го забравила на „Джей Еф Кей“, когато се регистрирах за полета?
Не, не и пак не.
Ами в таксито за летището?
Не…
Чакай малко. Мислите ми се насочват още по-назад. По дяволите!
Чак сега си спомням, че беше до мен на задната седалка. Не исках да го сложа в багажника, за да не смачкам роклята. Настоях да го преметна на облегалката, а преди това го препънах на две. Черен найлонов калъф върху черна кожена седалка. Много лесно можеш да го пропуснеш, особено ако бързаш. Можеш да го забравиш и ако се наложи да спреш някой случаен минувач, за да го помолиш да ти развали стотачка. Можеш да го забравиш и когато шофьорът заяви, че го боли кръстът и ти се наложи сама да измъкваш ужасно тежкия куфар от багажника.
Сърцето ми ще се пръсне.
Значи лъскавата ми рокля е някъде в Манхатън, виси в найлоновия калъф и ще пропусне партито. А пък аз съм в Англия и ми предстои новогодишен бал, за който нямам какво да облека.
Мисля, че сърцето ми ще изхвръкне. Много е възможно.
Ужас!
Каква съм тъпачка. Отне ми цяла вечност, докато избера тази рокля. Стела може да си мисли каквото иска, но роклята беше симпатична, казвам си аз и си представям как я обличам и танцувам в нея из балната зала. Господи, как е възможно да съм такава глупава гъска.
Какво да правя? За частица от секундата се колебая дали да не изтичам да си купя нещо, но вече е прекалено късно и всички магазини са затворени. Обзета от отчаяние, започвам да ровя в чантата. Все още не съм си извадила всичките неща.
Отварям капака и започвам да оглеждам какво има вътре. Дори да съм имала някаква надежда, тя угасва много бързо. Боже! Май Стела ще се окаже права. Може и наистина да съм прекалила с книжките. Няма смисъл да ровя в куфара, пълен с книги. Трябваше да я послушам. Не мога да облека „Разум и чувства“, нали? Бързо започвам да вадя книгите и да ги трупам на клатушкащи се купчинки върху кувертюрата. Все казвах, че няма да се почувстваш самотна, ако имаш книга, която да ти прави компания. Ако самолетът ти има закъснение, ако си сама в чужда страна или в някой мотел в командировка, стига да имаш хубава книга, всичко е наред.
Сега вече знам, че е тъпо. Вадя дебелата „Север и юг“20 с надеждата отдолу да се е скрило нещо подходящо, което мога да облека. Както трябва да се очаква, там се крие само Емили Бронте. По дяволите, усещам, че всичко пропада.
Как е възможно да не съм си донесла нещо за резерва?
Представям си блесналите полилеи, гостите, облечени в най-красивите си дрехи, пият шампанско, разговарят любезно, зяпат открито американката, която танцува облечена в розова хавлиена пижама…
Не, стига!
Чува се скърцане и сцената застива неподвижна, а аз се опитвам да се отърся от образа. Престани, Емили, не може да нямаш нищо, което да облечеш. Мислите ми препускат, аз дръпвам ръкавите на сивия пуловер и отново бръквам в куфара. Моля те, Господи, нека има нещо вътре. Моля, много те моля.
Я чакай, това пък какво е?
Обзема ме облекчение, когато напипвам нещо. Знаех си! Знаех си, че съм взела малка черна рокля. Че кой ходи на Коледа, без да си носи резервен вариант.
Аз, кой друг!
Зяпвам дрехата. Това не е никаква рокля, не, господа и дами, това е кошмарният кашмирен пуловер от „Дона Каран“, дяволите да го вземат дано. Ужасът отново ме завладява. Мама му стара! От мен се очаква да се облека изискано, а не да приличам на леля Джийн. Запокитвам го на мокета, сядам на леглото, скръствам ръце и оглеждам хаоса, който съм сътворила.
По дяволите и мама му стара на куп.
Откъм коридора се чуват весели развълнувани гласове, отварят се врати, затварят се врати, дамите влизат и излизат от стаите си, за да си покажат тоалетите. Поглеждам часовника си. Разполагам с нищо и никакви петнайсет минути. А пък нямам рокля.
Отчаянието ми е пълно. Аз съм съвсем безполезна. Как е възможно да нямам нито една прилична дреха? Усещам нещо мокро по бузата си. Няма начин да отида на бала.
Това съм аз. Отново ще остана сама. При това навръх Нова година.
Някой чука на вратата и прекъсва разочарованието ми.
20
„Север и юг“ — роман от Елизабет Гаскъл за страстта между двама напълно различни герои, които се влюбват, независимо от различията си. — Б.пр.