Двайсета глава
Хващам такси.
Сядам на задната седалка на стар сребърен мерцедес и барабаня с пръсти по страничната облегалка на вратата, докато се вглеждам нетърпеливо през прозореца.
Въпреки че се приготвих за нула време и тичах по стълбите, автобусът бе заминал без мен. Нямах друг избор, освен да хвана такси. Само че не беше толкова лесно. Бат не е Манхатън. Дори няма нищо общо. Не можеш да излезеш навън и да спреш първото такси.
Затова пък можеш да настинеш, Емили, казах си аз, докато треперех на тротоара и оглеждах празната улица.
Накрая се върнах в хотела и намерих номера на местна компания за таксита, но мина цял час, докато старият мерцедес пристигне. Беше така клекнал, че при всяка неравност долната му част докосваше калдъръма. Разполагах с повече от достатъчно време да се паникьосвам, да се гримирам няколко пъти, да пробвам нови прически и да изпия две мини бутилчици „Смирнов“ от минибара в стаята.
— Май не си оттук.
Над гърмящата коледна песен се разнася гръмовен глас. Отдръпвам се от прозореца и забелязвам, че шофьорът ме е зяпнал в огледалото за обратно виждане. Наблюдава ме така, както гражданите наблюдават селяните. За него съм просто туристка, интересна непозната. Странно, след като той е нахлупил червена коледна шапка, лепнал си е бели мустаци и наистина прилича на Дядо Коледа. Иначе е с очила с дебели стъкла, нагугушен в синя парка21.
— Не съм. От Ню Йорк съм — провиквам се аз, за да съм сигурна, че ще ме чуе над музиката.
— Голямата ябълка, а? — Шофьорът ми се киска, а аз се усмихвам любезно. — Двамата с жената ходихме във Флорида. Ти ходила ли си във Флорида?
— Никога — отвръщам аз.
Само че той не ме чува, защото сега се дере Бой Джордж, а той се опитва да го надвика и да ми разкаже как заминали за Форт Лодърдейл, за да видят брат му, който се разболял от ангина. След няколко минути изключвам.
С крайчеца на окото си забелязвам малка изкуствена коледна елха, лепната за таблото. Има си и светлинни, които блестят непрекъснато, и аз не мога да откъсна поглед. Не съм яла цял ден, а алкохолът ме затопли и аз започвам да се унасям. Коледната елхичка на таблото сякаш ме хипнотизира с ритмичното мигане на светлините…
Силен звън ме изтръгва от хипнотичния транс. Бръквам бързо в чантата.
— Ало?
— Как е в Англия? — пита слаб пукащ глас.
В първия момент не успявам да позная кой е, да не говорим, че шофьорът все още не е прекъснал монолога си.
— Та отидохме и в Дисниленд. Ти ходила ли си? Нямаш представа какво изпускаш. Имат и влакчето на Инди, и…
В този момент се усещам.
— Фреди! — провиквам се аз, отчасти за да накарам шофьора да млъкне, но най-вече защото се радвам да го чуя. — Как си?
— Добре, много добре — отвръща весело той. Прекалено весел ми се струва.
— Браво — отвръщам с приповдигнат глас аз. Двамата с Фреди сме приятели, но не сме от хората, които се чуват, за да си побъбрят. Очевидно има нещо. Сещам се какво може да е или, по-точно казано, за кого става въпрос.
— Истината е, че ми е много тъжно без Стела — признава унило той.
— О, Фреди — въздишам аз.
— Знам, знам — въздиша на свой ред той. — Аз съм тежък случай.
— Не си никакъв тежък случай. Ти си наистина страхотен човек — опитвам се да го убедя аз, за да му вдигна настроението. Май наистина му е криво. Нова година е кофти време за хората, които страдат от несподелена любов. — Стела е пълна глупачка — заявявам аз.
Забравете приятелството. Много обичам Стела, но понякога ми се иска да я стисна за раменете и да я разтърся.
— Дали да я забравя и да продължа напред? — пита нещастно Фреди.
— Господи, мен ли питаш за съвет? — Представяте ли си? Мен! Та аз съм момичето, което цялата минала година попадаше на най-ужасните мъже.
— Понякога се налага да целунеш цяла поредица от жаби…
— Какво! Преди да срещнеш красивия принц ли? — довършвам вместо него аз и се усмихвам още по-тъжно. — Нямах представа, че си такъв романтик, Фреди.
— Не е за вярване като ме гледаш.
— И при мен е така — убеждавам го аз.
— Ем, май е трябвало двамата с теб да се съберем — предлага шеговито той.
— Може би — включвам се и аз в играта. — Само че ти забравяш нещо…
— Какво?
— Влюбен си в Стела, Фреди.
Споменавам го за пръв път и в мига, в който го казвам, се питам дали не съм прекалила. За момент настъпва мълчание.
— Знам — признава най-сетне той и празничното му настроение се стопява.