— Както всички — съгласи се Тони.
— Ако обичаш, донеси чантата на мистър Граф, Тони — обади се Ван Ата. — Хайде, Лео, ще ти покажа помещенията, определени за теб, и после може да пообиколим наоколо.
Лео последва водача си по посочения коридор. Хвърли поглед назад с подновено изумление, когато Тони се спусна съвсем координирано през помещението и влезе през шлюза на совалката.
— Това е… — преглътна Лео, — …това е най-изумителният дефект по рождение, който някога съм виждал. Този, който му е намерил работа тук е бил истински гений. Долу би бил инвалид.
— Дефект по рождение’ — усмивката на Ван Ата се изкриви. — Да, това е един от начините да се опише това. Бих искал да беше видял изражението си, когато той подскочи нагоре. Поздравявам те за самообладанието. Аз почти повърнах, когато видях един от тях за пръв път, а дори бях подготвен. Доста бързо свикваш с шимпанзетата, наистина.
— Не е само един?
Ван Ата разпери и сви пръсти, сякаш да ги изчисли.
— Хиляда. Първото поколение нови суперработници на Галактически Технологии. Играта, Лео, се нарича биотехнология. Смятам да спечеля.
Тони носеше куфара на Лео с долната си дясна ръка. Спусна се между двамата в цилиндричния коридор и спря пред тях след три изкусни допира с дръжките.
— Мистър Ван Ата, мога ли да представя мистър Граф и на други по пътя към Крилото за Посетители? Няма да се отклонявам много — само до Хидропоника.
Ван Ата сви устни, после се усмихна мило:
— Защо не? Така или иначе Хидропоника е в маршрута за този следобед.
— Благодаря ви, сър — възкликна ентусиазирано Тони и се стрелна да отвори предпазната въздушна пломба в края на коридора. Забави се, докато я запечата отново след тях.
Лео насочи вниманието си към нещата наоколо. Това бе друг по-малко груб начин тайно да изучи момчето. Наистина Селището бе основано с много пари, преди всичко с различни комбинирани готови корпуси. Не се отличаваше с особена елегантност — хаотичният безпорядък говореше за непрекъснато разрастване. Отделни части се прикрепяха тук и там, за да посрещнат новите нужди. Но сивотата му включваше и предпазни мерки, които Лео одобряваше, взаимозаменяемостта на системите с въздушни пломби, например.
Минаха през спалните помещения, кухнята, трапезарията и малка работилница — Лео спря да огледа дължината й и после побърза да се изравни с водача си. Повечето помещения бяха цилиндрични, с работни пространства. Всичко бе добре закрепено за стените и центърът оставаше свободен за преминаване.
По пътя срещнаха няколко дузини от… от хората с четири ръце, новият модел работници, роднините на Тони, както и да ги наричаха. Имаха ли официално име, чудеше се Лео. Той веднага отместваше поглед, когато някой се извърнеше към него, а това ставаше често. Гледаха го съвсем открито и си шепнеха.
Лео разбра защо Ван Ата ги нарича шимпанзета. Хълбоците им бяха слаби, липсваха им силните движещи мускули на бедрата. И при мъжките, и при женските долните ръце бяха по-мускулести от горните и затова създаваха погрешното впечатление, че са по-къси. Ако премрежеше поглед, би му се сторило, че краката им са извити.
Повечето бяха облечени в удобни, практични фланелки и къси панталони като тези на Тони, яркоцветно кодирани. Лео мина покрай групичка в жълто, които се тълпяха около нормално човешко същество в гащеризон на Галактически Технологии, което държеше две части от помпа. Изнасяше лекция за функцията на помпата и как тя може да бъде поправена. Лео ги оприличи на ято канарчета, на летящи катерички, на маймунки, на паяци, на някакви ярки бързи гущерчета, които изкачват стените.
Искаше му се да изкрещи, да се разплаче. Но не заради ръцете или бързите многобройни длани. Вече стигаха до Хидропоника, а той още не беше успял да анализира прекомерното си безпокойство. Осъзна, че това, което го притеснява, са лицата им. Лицата на деца…
Вратата с табелка „Хидропоника Г“ се отмести и откри антре и голяма зала, която се простираше на около петнадесет метра, филтриращи прозорци откъм слънчевата страна и редица огледала откъм тъмната изпълваха всичко с бляскава светлина, омекотена от зелените растения, поддържани от грижливо подредените хранителни тръби. Усещаше се остър мирис на химикали и растителност.
Две млади жени с по четири ръце, и двете в синьо, работеха в антрето. На това място бе закрепена триметрова хранителна тръба от плексиглас. Те се носеха по дължината й и внимателно разсаждаха стръкчета от кутията с кълнове по спираловидните редици от дупки в тръбата. Корените растяха навътре и образуваха преплетена покривка, която абсорбираше хранителната хидропонична мъгла, която се изпомпваше през тръбата. Листата и стеблата избуяваха на слънчевата светлина и раждаха плода, който им бе предопределен от генетичната им съдба. На това място би могло да се очакват ябълки с рогчета, помисли си Лео в лека истерия, или картофи с очи, които наистина мигат.