— Добре ли си сега? — погледна към Силвър: — Наред ли е всичко?
Тя се намръщи:
— Нищо й няма, точно както на нас… Не е честно! — избухна Силвър. — Това е моят дом, но е започнал да прилича на кислородна бутилка под налягане. Всички са разстроени, всички четириръки, за Тони и Клер. Не сме се чувствали толкова зле, откакто Джеми бе убит в онази ужасна катастрофа. Но това, това е умишлено. Щом постъпиха така с Тони, който бе толкова добър, какво да говорим… за мен? За който и да е от нас? Какво ще е следващото, което ще се случи?
— Не знам — Лео поклати мрачно глава. — Но съм абсолютно сигурен, че идилията приключи. Това е само началото.
— Но какво ще правим? Какво можем да направим?
— Ами, не се паникьосвайте. И не се отчайвайте. Най-вече не се отчайвайте…
Вратите на въздушния шлюз в края на модула се отвориха. Гласът на земния хидропонен ръководител ги настигна:
— Момичета? В края на краищата ще трябва да пренесем семената в совалката. Готова ли е онази хранителна тръба?
Лео потръпна, но се обърна още веднъж преди да хукне и стисна решително за ръка четириръките:
— Една стара поговорка, но от опит знам, че е вярна — шансът е на страната на подготвените. Затова бъдете смели. Ще се върна при вас… — Той мина покрай ръководителя с умела прозявка, сякаш е спрял да погледа за миг как върви работата.
Стомахът на Силвър се сви от страх като наблюдаваше Клер. Тя подсмръкна и се зае с работата си около хранителната тръба, скрила лице от ръководителя. Силвър си поотдъхна малко — засега всичко беше наред.
Постепенно топката от страх в стомаха на Силвър беше изместена от нещо горещо и познато. „Как смеят да се отнасят така с нея, с мен, с нас? Те нямат никакво право, никакво, никакво право…“
Главата й затуптя от ярост, но така беше по-добре в сравнение с възлите на страха. Чувстваше се някак опиянена. Силвър наведе глава, за да не може ръководителят да види намръщеното й, ожесточено лице.
Четириръко момиче на около тринадесет подаде подноса с храна на Лео през гишето за сервиране без обичайната си усмивка. Когато той й се усмихна и каза „Благодаря“, устните й се повдигнаха механично нагоре и то само за миг. Лео се зачуди какво ли от историята за премеждията на Тони и Клер от миналата седмица е достигнало до ушите й. Не че истинските факти не бяха достатъчно потискащи. Сякаш цялото Селище бе погълнато от атмосферата на тревожно безпокойство.
Лео чувстваше искрите на ужасяваща напрегнатост у четириръките, техните нестихващи тревоги. Притеснен, той се отдалечи от група негови ученици, които обядваха близо до гишето за сервиране, макар че вкупом му помахаха. Вместо към тях, той тръгна през модула, докато открие свободно място до някого с крака. Когато осъзна, че човекът с крака беше капитанът на снабдителната совалка Дюранс, вече бе твърде късно, за да се отдалечи.
Дюранс обаче не го погледна враждебно. Очевидно, обратно на някои хора, които Лео можеше да назове, той не смяташе, че Лео е виновен за общоизвестния провал на Тони. Лео привърза краката си, за да освободи ръце и се нахвърли върху храната. Отвърна на поздрава на Дюранс и изсмука кафето от биберона. Нямаше достатъчно кафе във вселената, с което да разреши дилемите си.
Очевидно на Дюранс му се водеше любезен разговор:
— Скоро ли ще слизаш долу?
— Скоро… след около седмица — сепна се Лео. Времето му се изплъзваше, както и всичко наоколо. — Как е на Родео?
— Тъпо — Дюранс изсипа някакъв вегетариански сос в устата си.
— О — Лео се огледа. — Ти с теб ли е?
— Не точно — изсумтя Дюранс. — Той е долу. Аз получих мъмрене към досието си заради този проклет случай. Ако това бе първото му провинение, може би щеше да избегне уволнението, но сега не мисля, че има шанс. Твоят Ван Ата иска да го принесе в жертва.
— Не е моят Ван Ата — натърти Лео. — Ако беше, щях да го разменя за куче…
— И да застреляш кучето — завърши Дюранс и се подсмихна. — Ван Ата. Това е добре. Ако слухът, който чух, е верен, няма да се наложи да остане дълго тук.
— О? — Лео наостри уши обнадежден.
— Вчера говорих със Скачащия пилот от ежеседмичния кораб за персонала от Ориент IV. Току-що беше приключила месечната му гравитационна отпуска. Кълне се, че тамошното посолство на Бетан демонстрира уред за изкуствена гравитация.
— Какво! Как…?
— Доколкото знам, изпомпва я от тесните проходи в космическото пространство. Очевидно всичко е пазено в тайна от военните им вече няколко години, докато не са стартирали програмата си. Проклети да са. Галактически Технологии и всички останали ще драпат да ги настигнат. Бюджетът на всеки друг проект в Компанията ще бъде съкратен за няколко години.