Ван Ата му се намръщи над купчина документи. Екранът на компютъра беше изпъстрен с подбрани схеми на Селището.
— Какво има, Лео? Зает съм. Онези, които могат, работят, онези, които не могат, преподават.
„А онези, които не могат да преподават, каза си Лео, влизат в администрацията.“ Той поддържаше обикновената си мека усмивка и по никакъв начин не издаваше опасните си мисли:
— Брус — започна Лео, — искам да предложа да се заема с разглобяването на Селището.
— Ти? — Ван Ата вдигна изумен вежди, после го изгледа подозрително. — Защо?
Ван Ата не би могъл да повярва, че ще го направи само от добро сърце. Лео бе подготвен.
— Защото, колкото и да не искам да го казвам, ти отново беше прав. Мислех си с какво ще си отида от това назначение. Като пресметнах времето за пътуване — изгубил съм месеци от живота си, дори повече. А нямам какво друго да покажа за това време, освен черни точки в досието си.
— Сам си си виновен — напомни му Ван Ата и потърка брадичката си, където раната беше започнала да заздравява, и се изчерви.
— Вярно, че се оплетох за известно време — призна си Лео. — Но вече ми дойде ума в главата.
— Малко е късно — подсмихна се Ван Ата.
— Но бих могъл да свърша добра работа — оспори Лео, чудейки се как да заеме поза на низкопоклонничество в безтегловност. По-добре да не преиграва. — Наистина имам нужда от препоръка — нещо, с което да компенсирам онези порицания. Имам някои добри идеи, които могат да доведат до необикновено висок коефициент на печалба и да съкратят загубите. Така бремето на цялата работа ще падне от теб. Ще можеш спокойно да гледаш административните си задължения.
— Хм… — Ван Ата очевидно беше примамен от идеята офисът му да се възвърне към предишното необезпокоявано спокойствие. Той изгледа Лео с присвити очи. — Много добре. Давай! Ето ги бележките ми, всичките са твои. О, само че плановете ти и докладите трябва да минат през офиса ми. Аз ще ги препратя по-нататък. Все пак това е истинската ми работа, администрацията.
— Разбира се — Лео събра купчината документи. „Да, да минат през теб, че да смениш моето име с твоето.“ Лео почти видя доволството в очите на Ван Ата. Нека Лео да свърши работата, а за Ван Ата да остане уважението. „О, ти наистина ще получиш това, което ти се полага от този проект, некадърнико Брус, всичко.“ — Ще имам нужда от някои неща — скромно постави въпроса Лео. — Ще искам всички корабни екипажи от четириръки, които могат да бъда отделени, да се присъединят към класа ми. Тези безполезни деца ще трябва да работят, както никога досега не им се е налагало. Складовата наличност, оборудването, горивото, позволението да се изкарват кораби, всичко ще бъде най-внимателно прегледано. Освен това трябва да бъда упълномощен да командвам и другите четириръки, ако се наложи. Става ли?
— О, нима изявяваш желание да се заемеш и с ръчния труд? — отмъстителна алчност пробяга по лицето на Ван Ата, сякаш го налегнаха съмнения. — Какво ще кажеш да пазим всичко в тайна до последната минута?
— В началото мога да представя всичко като теоретично упражнение. Да спечеля една-две седмици. Но знаеш, че накрая ще трябва да им кажем.
— Не толкова скоро. Ще бъдеш отговорен за шимпанзетата. Искам да ги държиш под контрол. Разбра ли ме?
— Разбрах. Да се считам ли за упълномощен? О, ще имам нужда от удължаване на срока за пребиваването си тук.
— В щаба няма да харесат това.
— Или ти, или аз, Брус.
— Вярно… — Ван Ата махна с ръка. Вече не изглеждаше толкова напрегнат. Беше се отпуснал. Сигурно му бе благодарен… — Добре. Имаш го.
Непопълнен чек. Усмивката на Лео премина от вълча в агнешка:
— Ще си спомниш за това по-късно, нали, Брус?
Ван Ата сви устни:
— Гарантирам ти, Лео. Всичко ще си спомня.
Лео се поклони и измърмори благодарност.
Силвър надзърна в личната кабина на майката на детското:
— Мама Нила?
— Шт! — мама Нила направи знак с пръст и кимна към Анди, заспал в закрепения за стената чувал. Само лицето му бе останало навън. — За Бога, не буди бебето — прошепна тя. — Беше толкова неспокоен. Иска ми се д-р Минченко да се върне. Сега ще изляза в коридора.