ВТОРА ГЛАВА
За своя радост Лео откри, че в обсерваторията няма никого и бързо се вмъкна вътре. Неговото помещение не беше оборудвано с екран, имаше свободен ден, в който да се възстанови от умората на пътуването и изолацията в Скачащия кораб преди да започне курсът му. Здравият нощен сън в безтегловност вече значително бе подобрил тонуса му.
Извивката на хоризонта на Родео разделяше гледката от прозрачния таван. Отгоре блестяха звездите. Точно в този момент едно от малките лунни мишлета на Родео изпълзя от панорамата. Блясък на хоризонта привлече вниманието на Лео.
Той настрои монитора и фокусира образа. Совалката на Галактически Технологии придържаше един от огромните контейнери с рафинирани петролни химикали или купища пластмаса за изчерпаната от петрол Земя. Група подобни контейнери се носеха в орбита. Лео ги преброи. Един, два, три… шест и онзи, който пристига, седем. Два или три малки кораба вече започваха да събират контейнерите, да ги свързват и да ги прикрепят към един от големите тласкачи на космическия кораб.
Веднъж групирани и прикрепени, контейнерите биваха отпращани към изходна позиция в близост до Родео. След като придадеше скорост и посока, тласкачът се отделяше и се връщаше за следващия товар. Контейнерът продължаваше бавно към целта по дългия път към точката на Скачане.
Стигнат ли веднъж там, контейнерите биват улавяни и забавяни от подобен тласкач, който им определя място на Скачане. Тогава с тях се заемат Хиперкорабите, специално приспособени за целта. Чудовищните товарни Хиперкораби не бяха нищо повече от чифт пръчки — генератори на Неклиново поле в защитни кожуси, разположени около съзвездие контейнери, двойка обикновени космически оръдия и малка контролна кабина за пилота и неврологичните му слушалки. Лео реши, че ако контейнерите, прикрепени към Хиперкорабите не се люлееха, щяха да приличат на изключително странни и мудни дългокраки насекоми.
Всеки Скачащ пилот, неврологично свързан към кораба си, за да управлява трептящата реалност на тясното пространство, правеше по два полета на ден. Към Родео с празни контейнери и назад с товар. После си почиваше един ден. След два месеца работа им предлагаха едномесечна неплатена гравитационна отпуска и ги насочваха в совалката. Скоковете изтощаваха много повече пилотите, отколкото нулевата гравитация. Пилотите на бързите пътнически кораби като този, с който Лео бе дошъл вчера, ги наричаха въртележки или миксери. А пилотите на товарните кораби наричаха пътниците сноби.
Лео се усмихна и си представи как влакът с богатства се плъзга в космоса. Без съмнение, очарователното Селище Кей бе само опашката на кучето на цялата операция на Галактически Технологии. Този един-единствен натоварен тласкач би могъл да поддържа цял град вдовици и сираци в продължение на година, а той бе само един от очевидно безкрайната поредица.
— Мистър Граф? — един алтов глас прекъсна мислите му. — Д-р Сондра Йей. Водя Психология и Тренировъчния отдел в Селището Кей.
Жената, която се носеше край вратата, бе облечена в бледозелен гащеризон на Компанията. Чаровно грозна, на средна възраст, с блестящи монголоидни очи, широки ноздри и плътни устни, с кафеникаво-млечен цвят на кожата, наследство от смесеният й произход. Тя се мушна през отвора с точни и спокойни движения, присъщи на навикналите към безтегловност.
— О, да, казаха ми, че искате да говорите с мен. — Лео любезно я изчака да се улови за нещо преди да се здрависат, след което посочи към екрана: — Хубав изглед имате към орбиталния товарен кораб. Имам чувството, че е още едно от задълженията на вашите четириръки.
— Точно така. Има вече година, откакто се грижат за това — усмихна се доволно Йей. — Вероятно няма да ви е трудно да се приспособите към четириръките. Поне така предполага психологическият ви профил. Това е добре.
— О, с четириръките няма проблем. — Лео млъкна и не продължи обърканите си мисли. Не беше и сигурен дали може да ги обясни. — Просто бях изненадан в началото.
— Разбираемо е. Не смятате, че ще има проблем да ги обучавате, нали?
— Сигурно не са по-лоши от екипажа, който обучавах на Орбитал 4 на Юпитер — усмихна се Лео.
— Нямах предвид проблем от тяхна страна — усмихна се отново Йей. — Ще видите, че са много интелигентни и усърдни ученици. Умни. Съвсем буквално казано, добри деца. Затова бих искала да поговорим. — Тя замълча.
— Учителите и треньорите на Галактически Технологии изпълняват и родителска роля тук в голямото ни семейство. Макар че нямат родители, някой ден четириръките трябва… всъщност, те вече стават родители. Още от самото начало се опитвахме да ги подготвим за ролята на отговорен родител. Но те все пак са деца. Ще ви наблюдават. Искам да внимавате. Те ще научат от вас нещо повече от заваряването — ще изучат и поведението ви. Накратко, ако имате някои лоши навици — всички имаме по малко — трябва да ги оставите надалеч, докато сте тук. С други думи — продължи Йей, — наблюдавайте се. Внимавайте какво говорите. — Очите й неволно се подсмихнаха. — Например един от персонала ни използвал клишето „да ти плюя в устата“ в някакъв контекст… Четириръките дълго се заливаха от смях, а петгодишните започнаха да се плюят един друг. Трябваха ни седмици, за да потушим епидемията. Вие ще работите с много по-големи деца, но принципът остава. Например, хм, носите ли нещо като лично четиво или телевизионен материал със себе си? Видеодрами, дискове с новини, каквото и да е.