Добре, никой друг не бръщолевеше от ужас. Може би това беше начинът за приземяване. Спряха доста прилично в средата на… никъде. Назъбени карминови планини обграждаха празния хоризонт. Всичко утихна.
— Ами — каза Ти, — ето ни и нас… — Той се освободи от коланите и се обърна към д-р Минченко, който се измъкваше от седалката на инженера: — Сега какво?
— Ако бъдеш така добър — каза д-р Минченко — да ни предложиш план на околностите…
Няколко пъти мониторът бавно потърси по хоризонта, докато минутите цъкаха в главата на Силвър. Гравитацията, откри Силвър, не беше толкова ужасно нещо, колкото я бе описвала Клер. Приличаше на преживяването под ускорение по пътя към тесния проход, само че много тиха и без вибрации, или като на Трансферна Станция, но много по-силна. Щеше да й е по-добре, ако седалката беше пригодена за тялото й.
— Какво ще стане, ако Контролът на Движението на Родео са ни видели да се приземяваме? — попита тя. — Ами ако Галактически Технологии пристигнат първи?
— Много по-ужасно е да си помислим, че Контролът на Движението ни е пропуснал — каза Ти. — А що се отнася до това кой ще стигне тук пръв… ами, как смятате д-р Минченко?
— Мм — изръмжа той мрачно. После лицето му светна. Наклони се напред и се втренчи в монитора. Посочи с пръст малко петно на екрана, може би на петнадесет километра от тях.
— Пясъчният дявол? — попита Ти. Очевидно се опитваше да контролира надеждите си.
Петното влезе във фокус.
— Джип — каза д-р Минченко и се усмихна доволно: — О, добро момиче.
Петното прерасна във вихрушка от оранжев прах зад джипа. Пет минути по-късно колата спря пред люка на совалката, фигурата под облака прах спря да си сложи кислородна маска, след което страничната стълба се спусна.
Д-р Минченко намести кислородната си маска и следван от Ти се втурна по стълбата на совалката, за да помогне на крехката жена с посребрели коси, която изнемогваше под пакети с чудновата форма. С очевидно доволство тя подаде всичките на мъжете освен един голям черен куфар, който много приличаше на лъжица. Притискаше го към гърдите си, точно както Клер държеше Анди. Д-р Минченко нетърпеливо поведе дамата си към въздушния люк. Коленете му изглеждаха вдървени. Минаха по стълбата и вече можеха да свалят кислородните си маски и да говорят.
— Добре ли си, Уорън? — попита госпожа Минченко.
— Страхотно се чувствам — увери я той.
— Почти нищо не успях да донеса. Не знаех какво да взема.
— Помисли за огромното количество пари, които ще спестим от такси за пътуване.
Силвър бе очарована от начина, по който гравитацията придаваше форма на дрехите на госпожа Минченко. Полата беше от топъл, тъмен плат със сребристо коланче през кръста, падаше на меки волани около глезените й. Ризата й се вълнуваше при всяко нейно движение.
— Абсолютна лудост! Твърде стари сме за бегълци. Трябваше да изоставя клавесина си!
Д-р Минченко я потупа с разбиране по рамото:
— И без това нямаше да работи в безтегловност… Не може да се свири на него при липса на гравитация. — Гласът му звучеше притеснено и забързано. — Но те се опитаха да убият моите четириръки, Айви!
— Да, да, разбирам — госпожа Минченко се усмихна някак безучастно и насила на Силвър, която висеше с една ръка на колана и слушаше: — Ти трябва да си Силвър?
— Да, госпожо Минченко — каза Силвър с най-учтивия си тон, останала без дъх. Тази жена беше най-възрастният земен, когото Силвър някога бе виждала, като изключеше д-р Минченко и самия д-р Кей.
— Трябва да вървим да вземем Тони — прокашля се д-р Минченко. — Ще се върнем веднага щом можем. Силвър ще ти помогне, тя е много добра. Грижете се за кораба!
Двамата мъже излязоха бързо и след миг джипът летеше през пустинния пейзаж.
Силвър и госпожа Минченко останаха да се разучават една друга.
— Ами — обади се Минченко.
— Съжалявам, че е трябвало да оставите нещата си — каза неуверено Силвър.
— Хм. Е, не мога да кажа, че съжалявам задето заминавам оттук. — Погледът на Минченко около совалката показа, че има предвид Родео.
Тръгнаха напред към кабината на пилота и седнаха. Мониторът сканира монотонния хоризонт. Госпожа Минченко все още стискаше към гърдите си огромния куфар с форма на лъжица. Силвър се качи на стола си и опита да си представи какво ли е да си женен за някого два пъти по-дълго време от собствения й живот. Била ли е млада някога госпожа Минченко? Д-р Минченко със сигурност винаги си е бил стар.
— Как се омъжихте за д-р Минченко? — попита Силвър.
— Понякога се чудя — промълви сухо жената сякаш на себе си.