— Медицинска сестра ли бяхте или лаборантка?
Тя погледна нагоре усмихната:
— Не, скъпа, никога не съм работила в биотехнологиите. Слава Богу! — Ръката й поглади черния куфар. — Аз съм музикант. Донякъде.
Силвър наостри уши:
— Синтетично видео? Вие програмирате? Имахме няколко филма в библиотеката, в библиотеката на компанията.
Госпожа Минченко изкриви устни в полуусмивка:
— Няма нищо синтетично в това, което правя — аз съм регистриран изпълнител на историческа музика. Съхранявам живи старите техники. Мисли за мен като за жива музейна изложба. Може би се нуждая малко от почистване на прахта… Само няколко паяжини висят от лакътя ми… — Тя отключи куфара си и го отвори пред погледа на Силвър. Обгорено червеникаво дърво, гладко като сатен улови и заигра с цветните светлини на кабината. Госпожа Минченко вдигна инструмента и го залепи под брадичката си: — Това е цигулка.
— Виждала съм ги на снимка — отвърна Силвър. — Истинска ли е?
Госпожа Минченко се усмихна и прокара лъка по струните. Музиката се лееше… нагоре-надолу като… като четириръки деца в салона, това бе единственото сравнение, което можа да измисли Силвър. Мощността бе изумителна.
— Къде се свързват тези жици с говорителите? — заинтересува се Силвър, протягайки долните си ръце и шия.
— Няма говорители. Целият звук идва от дървото.
— Но той изпълни кабината!
— Този инструмент може да изпълни цяла концертна зала.
— Ти… свириш на концерти?
— Някога, когато бях много млада… На твоята възраст… Посещавах училище, където преподаваха такива умения. Единственото училище по музика на моята планета. Колониален свят, знаеш, няма много време за изкуство. Имаше конкурс… Победителят щеше да пътува до Земята. Очакваха го записи, кариера. Както и стана с него. Но звукозаписната компания, която спонсорираше конкурса, се интересуваше само от най-доброто. Аз бях втора… — Гласът й угасна във въздишка. — Аз останах с добро лично постижение, за което никой не искаше и да чуе. Когато пуснеш диск, чуваш най-доброто не само от моя свят, но и от цялата галактика. За щастие тогава срещнах Уорън. Постоянният ми патрон и единствената ми публика. Вероятно, защото не исках да правя кариера от това, ние се местехме толкова често в онези дни. Той завършваше училище и започваше работа в Галактически Технологии. Преподавах тук и там на заинтересувани антиквари… — Тя наведе глава към Силвър. — Учиха ли те на музика наред с всички други неща, които са ти преподавали на онзи сателит?
— Когато бяхме малки, учехме няколко песни — засрами се Силвър. — Тогава имаше флейтови свирки. Но не за дълго.
— Флейтови свирки?
— Малки пластмасови неща, които надувахме. Те бяха истински. Една от майките от Детското ги беше донесла, когато бях… бях на осем. Но някак те започнаха да се увеличават и да вдигат много шум. Хората започнаха да се оплакват от… хм, свиренето. И тя трябваше да ги прибере обратно.
— Разбирам. Уорън никога не е споменават за флейтовите свирки… — сбърчи вежди Минченко. — А… какви песни пеехте?
— О… — Силвър си пое въздух и запя: — Рой Джо Бектър, Рой Джо Бектър, четириръко от шарения спектър. Червено, оранжево, жълто, зелено и синьо, тъмно синьо, лилаво, всичките са за теб… — Тя млъкна и се изчерви. Гласът й звучеше несигурен и слаб в сравнение с тази изумителна цигулка.
— Да — неочаквано госпожа Минченко се задави. Но очите й светеха така, че Силвър не вярваше да я е обидила. — О, Уорън — въздъхна тя, — нещата, за които трябва да отговаряш…
— Мога ли… — започна Силвър и спря. Разбира се, че няма да й позволят да докосне тази пищна антика. Ами ако за миг забравеше да я държи както трябва и гравитацията я измъкнеше от ръцете й?
— Да посвириш? — довърши мисълта й госпожа Минченко. — Защо не? И без това имаме малко време за убиване тук.
— Страхувам се…
— Шт. О, аз я пазех. Години наред не бях свирила на нея. Стоеше заключена в трезор при контролирана температура… мъртва. По-късно започнах да се чудя за какво я пазя. Тук и сега. Вдигни брадичка, така. Прихвани, така — госпожа Минченко намести пръстите на Силвър около грифа на цигулката. — Какви красиви дълги пръсти имаш, скъпа. И, ъ… колко много. Чудя се…
— Какво? — настоя за продължение Силвър.
— Хм! Ами, просто си представих четириръко в безтегловност с дванадесет струнна китара. Ако не беше притисната на стола, както си сега, ти можеше да повдигнеш долната си ръка нагоре…
Може би беше игра на светлината от слънцето на Родео, което потъваше на запад към назъбения хоризонт и изпращаше червените си лъчи през прозорците на кабината, но очите на госпожа Минченко заблестяха: