— Тя те спечели завинаги. Ето това е. В деня, в който се роди Майлс, разбрах, че съм те загубила завинаги.
Беше точно тази тема, която изобщо не му се искаше да обсъжда.
— Какво ще каже Оуен за момчето?
— С момчето ще се настаним в плаващата къща — отвърна Дафи. — Оуен и аз… — не довърши тя, вместо това предпочете да надигне бирата. — Наистина сме добре — довърши.
— Не си ме загубила — каза Болд.
— Разбира се, че съм. — Не смееше да го погледне. — Ние имахме своя шанс — напомни му тя. — Не съм като лисицата от приказката за киселото грозде. — След което изрече замислено: — Може би между нас нямаше да се получи. Кой знае?
И двамата знаеха, че щеше да се получи, помисли си той. Между тях винаги се беше получавало. Това си мислеше, но каза друго:
— Аз тогава се бях разделил с жена си. Без да сме се развеждали…
— Не ми напомняй. Много добре си спомням онази нощ. Чудно как някои неща се врязват в паметта, а други — не. Аз съм тази, която би трябвало да може да обясни как става така, нали? Затова ми беше обучението, специализацията, стажът. А къде остана животът ми? Забрави! Обективен и субективен подход — ето това е. В непроходимата мъгла. На Боб Дилън ли беше, или на Джони Мичъл? Може и двамата да имат такава песен. Хей — подвикна му тя закачливо, — ти от дете ли харесваш джаза, или имаше преходен период? Фолк рок? Рок? Или ей така, просто влюби се в джаза и край.
— Може да дойде ден, когато нашите партньори умрат, искам да кажа, това ще бъде нашият ден.
Не беше сигурен защо й казва това.
— Като в „Любов по време на холера“4 ли?
— Не съм чел тази книга.
— Много си загубил. — След което добави сънливо: — Била е писана за нас, така смятам. Може би си прав. — И допълни: — Доста некрофилско обаче.
— Работата е там — смени той темата, — че момчето може да промени хода на разследването.
Позата, в която се беше излегнала Дафи на леглото — подпряна на един хълбок, с кръстосани крака, с ръка, свита в лакътя и подкрепяща главата й — цялата тази гледка му идваше малко в повече. Тази нейна буйна коса, леко премрежените от изпитото количество бира очи и сънливият й вид…
Тя каза:
— Чудя се защо така съм се прехласнала по теб…
— Не си.
— Съм, съм. И двамата го знаем.
— Ще поставим Ричланд под наблюдение — каза Болд. — Също и Гарман, смятам, че трябва.
Тя продължи:
— Разбирам го от начина, по който ме гледаш понякога. Не ти ли идва наум, че и аз мога да изпитвам същите чувства? До мозъка на… костите ми?
— Тя ще ни се обади ли, ако той се появи? — попита той.
Дафи отвърна на секундата:
— При положение, че при нас е момчето, ще се обади. На нейно място най-голямото ми притеснение ще е заради това, че щатът веднъж като го всмуче в системата си, и повече няма да го пусне.
— Дали от социални грижи изобщо ще му позволят някога да се върне при нея? — усъмни се той. — Нямат кръвна връзка помежду си, нали?
Разнесе се сигнал на мобифон. Болд стана и се протегна, за да го вземе, но се оказа, че се обажда нейният, в чантата й. Тя се отзова, известно време слуша, после пак проговори.
— Да, разбрах. — И натисна бутона за прекъсване на връзката. На Болд поясни: — Става въпрос за заподозрения в убийството в скривалището, решихме да проверим дали има дете със същата фамилия в училищата в квартала. Сюзан е проверила училищните списъци и ми съобщи какво е открила. Вече знаем името на момчето: Бенджамин Сантори. — Тя примигна. — Хубаво име, нали?
— Това е само началото — каза той, опитвайки се да остане спокоен.
— Ето това е — възкликна тя. — Началото за нас, краят за него. Той е на дванайсет години, Лу. Видял е труп. Видял е размяна на наркотици на летището. Тя го защитаваше от нас, от съда, от казването на истината. Можем ли да я виним?
И отпи голяма глътка бира.
— Ще те откарам с колата си и ще се върна с такси. Обещавам.
— Тогава ще изпия още една — каза тя и му подаде празната кутия.
Кутиите с бира лежаха в кофичка сред кубчета лед.
— Първокласно обслужване — произнесе нервно Болд, подавайки й бирата.
— Обещавам да не хапя — каза тя, надигайки кутията.
Болд не беше много сигурен. Вече за нищо не беше сигурен. За втори път се разнесе сигнал на мобифон. Болд не се помръдна, но след като Дафи притисна своя до ухото си и поклати глава в отрицателен жест, все пак се наложи да протегне ръка.