Дафи изобщо не обърна внимание на ситния дъжд, на студа, просмукал въздуха. Дъждът беше нещо съвсем обичайно с наближаването на зимата, както и резките смени — един ден циганско лято, на втория ден — студен порой. Нагоре по хълма имаше малък парк. Дърветата са високи, помисли си тя, наполовина сигурна, че Гарман може да е там. Съжали, че не се беше обадила на Болд, че не се беше обадила за подкрепление, но си припомни за заповедта на Шосвиц за отмяна на така или иначе несполучилото наблюдение на къщата с Мартинели.
Пое към задния вход и изкачи стълбите. Дупката на прозореца, която Никълъс Хол беше направил, за да проникне вътре, беше прикрита с пластмасова плоскост. Ако в момента Гарман я наблюдаваше, за нея беше немислимо да стои пред задната врата на собствения си дом, чудейки се дали да влезе, или не. Натисна бравата. Вратата се оказа заключена. Протегна ръка като че насочвайки ключ към ключалката, иначе отмести с юмрук пластмасата и завъртя ключа от вътрешната страна. Вратата се отвори и Дафи влезе вътре — зад нея вратата се затръшна по инерция.
Пръстът й се задържа над ключа за осветлението, тя се чудеше дали по този начин нямаше да задейства детонатора на взривното устройство. Огледа се в кухнята, възприемайки всичко в нея като възможен детонатор — мебелите, крановете, мивката, термостата, телефона — сякаш каквато и стъпка да предприемеше, това можеше да задейства бомбената инсталация. От тази мисъл я побиха трънки. Прииска й се моментално да излезе навън.
Реши да се довери на Бърни Лофгрийн, че детонаторът със сигурност пак е във водопроводната инсталация, а не в електрическата. Преброи до пет и натисна ключа за осветлението. Нищо не се случи.
Прекоси кухнята и се запъти към всекидневната, бавно и предпазливо, стъпка по стъпка.
Дали е имал време да зареди бомбата? Едва ли. Е, тогава нека наблюдава къщата цяла нощ и колкото си иска да мие прозорците на сутринта, след като Дафи си замине.
Тя светна още няколко лампи, минавайки от стая в стая и викайки името на Бен. Изведнъж студени тръпки я разтърсиха цялата — представи си, че е на мястото на Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц. Поредната жертва. Гарман наблюдаваше къщата — усещаше го.
61.
Бен чу задната врата на собствената си къща да се затръшва и веднага погледна към отворения прозорец на стаята си — намираше се в грубо скованата барачка на дървото точно срещу този прозорец. Джек Сантори беше все още в ареста, така че кой, по дяволите…? Лампата на кухнята светна, след това и на всекидневната.
За да избегне възможността да бъде видян, Бен се беше вмъкнал в спалния си чувал и свил на пода в барачката на дървото, чакайки всъщност да се зазори. Тогава щеше да се върне при Емили и да й изложи плана си: да избягат заедно. Нямаше да има повече полиция. Нито Джек Сантори. Щяха да започнат отначало. Беше твърде развълнуван и възбуден от идеята си, за да може да заспи. Вместо това просто лежеше в тъмнината и се вслушваше в шумовете на квартала, изчаквайки да стане време за тръгване. И изведнъж се хлопна задната врата. Бен осъзна, че именно заради прекомерното любопитство му се бяха струпали всички досегашни беди. То просто беше взело връх над него. Обсебило го беше. И сега се бореше с желанието да разбере кой е влязъл в къщата, като в същото време не преставаше да си повтаря, че щом слънцето изгрее, и ще бъде свободен. Трябваше да усмири поривите си дотогава. Да седи мирен.
Лампата в неговата стая светна.
Трябваше да погледне по-добре. Трябваше да разбере какво става.
Измъкна се от спалния чувал, но изчака за момент, преди да напусне барачката, защото светлината от фаровете на колите по Тридесет и първа и Тридесет и втора улица близнаха върховете на дърветата, които растяха в западния край на парк „Фринк“, и Бен не искаше да бъде забелязан. Все още държеше под контрол изгарящото го любопитство, което напираше да излезе навън. Не искаше да действа прибързано.
Светлинната струя отмина и Бен стъпи на най-големия клон, за да се изкатери по-нагоре, откъдето щеше да види по-добре какво става в собствената му стая.
Шумовете на града го заляха — еднообразното профучаване на колите, далечният гръмотевичен тътен на излитащите и кацащи самолети, стенещите сирени на фериботите. Катеренето започна.
Вратата на някаква кола недалеч се затръшна, но той не можа да разбере къде точно. Когато светлинната струя от фаровете й плъзна по дърветата, Бен спря да се движи, изчаквайки, докато освети неговото дърво и отмине нататък.