Мъжът с мъртвешкото лице въртеше с бясна скорост педалите. Бен беше превключил на най-високата скорост, караше с все сила, но виждаше как изостава все повече и повече. Имаше чувството, че се опитва да догони призрак или мираж.
Художникът от полицията беше казал хокейна маска, но маска нямаше. Не приличаше и на обичайната кожа на лицето. Бен не беше сигурен какво може да е. Но беше грозно. Затова по-подходящо би било да го нарича чудовище, а не човек. Беше по-лошо, отколкото да си със стъклено око. Едва ли чувството, което човек би изпитал, като види това лице, би имало нещо общо със съжалението.
Движеха се по „Йеслър“, точно под моста на магистралата, след това завиха към Международния квартал. На мъжа пред него явно този маршрут му беше добре известен, защото успя да си подсигури своеобразна зелена вълна на светофарите. А в случаите, когато не успяваше, ползваше пешеходните пътеки. Ако Бен можеше да кара по-бързо, щеше да успее да го следва плътно, но тъй като това не беше възможно, ставаше ням свидетел как разстоянието помежду им се увеличаваше, а това го притесняваше повече, отколкото дали ще бъде забелязан. Лицето, така го наричаше Бен в мислите си, прекоси „Диърборн“, пое по шосето, водещо към летището, и завъртя педали, сякаш беше излязъл на финалната права на състезание по колоездене — фигурата му започна бързо да се смалява.
Бен усети как надеждите му отлитат едновременно с Лицето.
След което чу шум от настигащ го камион.
Много пъти му се беше искало да направи този номер, но досега все не му достигаше смелост. Сега не изпита никакво колебание, нито си зададе въпроса дали да се хване, нито как ли ще се пусне.
Стана от седалката, отпусна цялата си тежест върху педалите и бясно ги завъртя, погледна през ляво рамо, правейки пълно завъртане на главата, за да даде възможност на здравото си око да погледне в желаната посока. Камион, по-голям от микробус, но по-малък от боклукчийска кола. Набиращ скорост след светофара. Настигащ Бен.
Краката му натиснаха здраво педалите. Трябваше да постигне същата скорост като на камиона.
Грохотът ставаше все по-силен… и все по-силен…
Ново пълно завъртане на главата.
Само на няколко метра, пухтящ по-силно от локомотив, със свистящи колела атакуваше шосето камионът. Бен премести велосипеда наляво, камионът бързо наближаваше.
И наближаваше. Краката на Бен работеха неуморно. Трябваше да подбере точно момента. Знаеше го. Беше чувал какви ли не истории. Ако не прецениш момента, камионът можеше да те изхвърли от седалката, или още по-лошо — можеше да увлече велосипеда под огромните си двойни колела, приближаващи с неумолимостта на валяк.
Никога не се беше опитвал, защото подобно действие изискваше здрава психика, добра координация на времето и зрителното възприятие. И както в редица други случаи, се беше отказвал, защото останалите му бяха казвали, че не може.
Бен протегна ръка и се улови за камиона.
Чувството беше същото, каквото беше изпитал, когато за първи и последен път се беше возил на платноходка и силен порив на вятъра я беше подхванал и подхвърлил настрани така, че всички бяха налягали и се присвили плътно към вътрешния корпус. В един миг Бен въртеше педалите. В следващия вече се возеше — все едно беше пътник в кош на мотоциклет.
Камионът набираше скорост. Бен стискаше здраво мястото, за което се беше уловил. Пред него миниатюрният силует на Лицето започна да се уголемява, след като камионът скъси дистанцията. Момчето усети вятъра да облъхва засмяното му лице, искаше му се да запее, да извика, да покаже на всички какво е успял да направи. Горкото момче с едното око. Момчето, което се возеше, възползвайки се от високата скорост на камиона и управлявайки велосипеда си с една ръка. Чувстваше се сякаш управлява ракета, сякаш колелото му беше с ракетен двигател.
Лицето се виждаше прекрасно и доколкото Бен можеше да прецени, даже намаляваше ход. Бяха изминали два, може и три километра. Бяха успели да хванат зелена вълна на светофарите. Бен се чувстваше всесилен. Чувстваше се възрастен. Герой.
Камионът и Бен с него бързо се приближаваше към другия велосипедист и изведнъж момчето се изплаши при мисълта, че трябва да се пусне от този камион. Това направо го ужаси. Беше се справил с улавянето, но не беше сигурен как ще се получи с пускането. Огромните колела се въртяха точно пред него — мачкаха асфалта, пружинираха, тресяха се. Представяше си как лежи премазан от тях.
Хайде, каза вътрешният глас. Но ръката му не се подчини. Просто не можеше да го направи.