И което беше по-лошо, Лицето с всяка изминала секунда, с всеки изминал сантиметър се оказваше все по-близо и по-близо — беше намалил скоростта.
Изведнъж, без да даде знак с махване на ръка, Лицето отби вдясно, рязко спря велосипеда си и скочи на земята. Камионът, и Бен с него, изсвистя точно покрай него — момчето извърна глава, за да разгледа по-добре мястото.
„СКЛАДИРАЙ ТУК — СВОБОДНИ МЕСТА ЗА СКЛАДИРАНЕ“
Погледна напред, пътят изведнъж се влоши — беше осеян с дупки. Ей така, без предупреждение! Дотук беше гладък, после сякаш бяха избухвали мини. Бен маневрираше, доколкото беше възможно, въртейки кормилото вляво и вдясно, мъчейки се да избегне дупките, слаломирайки между тях.
Светлината пред тях беше зелена.
— Нека светне червено — примоли се Бен и заповтаря като в мантра. — Червено, червено — молеше се той.
Жълта светлина. Гумите изсвистяха, щом шофьорът намали скоростта, и камионът видимо забави ход. Бен избегна една последна дупка, сви рязко надясно и охлаби хватката, която го свързваше за камиона. И като че от само себе си се пусна от него.
Веднага сложи ръка върху ръкохватката на велосипеда, улови я здраво, като едновременно натисна спирачката на задното колело — предното вибрираше, криволичейки. Камионът отмина с грохот напред.
В опита си да намали скоростта на велосипеда Бен изгуби равновесие, предното колело се смъкна в канавката и момчето се приземи на тревата сред купчина кучешки лайна, които се размазаха по целия му гръб. Той седна, извърнат в посоката, откъдето беше дошъл, замаян и със замъглен поглед. Поседя така известно време, докато се възвърна способността му да вижда на фокус и не престана да му се вие свят.
Велосипедът беше в добро състояние. Краката и ръцете му също бяха в добро състояние. Нямаше нищо счупено. За втори път тази вечер трябваше да взема решение дали да продължи. Огледа се, за да види какво има наоколо: „Спиро авиейшън“, „Глайд авионикс и Енджиниъринг“. Никакъв телефон наблизо обаче.
Намираше се на километър от „Складирай тук“.
64.
Дафи седеше в къщата на Сантори, не правейки нищо и чудейки се какво изобщо дири тук. Петнадесет минути бяха минали, откакто беше чула едно от съседските деца да крещи сред дърветата. Деца! В един момент си беше въобразила, че може да е бил Бен. До каква ли степен един психолог можеше да се поддаде на параноя, запита се тя.
Най-голямата й грешка беше, че остави мобифона си в колата, включен към запалката. Помисли си дали да не измине отново разстоянието до мястото, където я беше паркирала, но се притесняваше, че така щеше да привлече вниманието на Джони Гарман към марката на колата — нейната беше червена хонда, а на Мартинели — форд. Тази разлика я задържаше в къщата. Ако Гарман наблюдаваше това място — а тя беше напълно убедена, че го прави — и тя влезеше в друга кола или ако я разгледаше по-добре, тогава играта се проваляше. И се връщаха отново в изходна позиция.
През последния четвърт час тя събираше кураж да се обади на Болд и да му изложи предположението си — че Гарман се е ориентирал към грешен адрес, прочитайки написаното на етикета върху раницата на Бен. На Болд обаче му бяха разформировали групата по разследването и му бяха оставили само един-двама детективи и тя не искаше отново да сбърка — не искаше да отклонява Ла Моя от наблюдението на другата къща и Мартинели, тъкмо когато може би Гарман се готвеше да я запали.
Според правилата тя трябваше да доложи за местонахождението си. Да се обади. Макар официално разследването да беше прекратено и тя да нямаше повече задължения по него, Болд разчиташе на нея. И тя го знаеше. Реши да се обади на телефонния си секретар, за да чуе съобщенията. Докато набираше номера, в същото време поглеждаше през прозореца към колата си, питайки се как можеше да постъпи толкова глупаво и да паркира точно под уличната лампа. Щом нещо тръгнеше лошо, реши тя, и всичко по-нататък се проваляше. Имаше шест оставени съобщения. Едно от Оуен, две от Сюзан, две от Болд и едно от Емили. От всички избра да се обади само на Емили Ричланд — по гласа й беше проличало, че е силно разтревожена.
— Дафни Матюс — представи се тя веднага щом Емили се отзова.
— Той беше тук — моментално си призна Ричланд без никакво предисловие. — Когато дойде да го търсиш, той беше тук. Скрих го. Излъгах те и сега знам, че постъпих глупаво.
Дафи имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Опита се да се овладее, но вълнението и тревогата на Емили се оказаха заразителни.