— Коя си ти? — Емили едва не се задави, докато изричаше тези думи.
— Ти си виждала тази ръка. Знам, че си я виждала.
На лицето на гадателката се изписа ужас.
— Ти го познаваш. Да не си му гадже? Да не ме проверяваш?
Думите се изплъзнаха от устата й и я издадоха.
— Значи си го виждала!
— Ти ме лъжеш — изсумтя Ричланд, поглеждайки я изпод вежди. — Не ме лъжи.
— Ръката — повтори Дафи. — Ти си виждала тази ръка. Зная, че си я виждала. Видях те как реагира. Затова казвам, че си виждала тази ръка. Защо? Защо дойдох точно при теб? — Опита се да звучи като човек емоционално нестабилен и плашлив, доколкото й беше възможно да го изиграе. — Можех да отида при съвсем друга гадателка. Защо точно при теб?
„Подхранвай егото й“, напомни си тя, винаги се придържаше към този принцип при разпит на заподозрян в углавни престъпления.
— Защото аз мога да ти помогна — отвърна Емили, подозрителността й видимо беше намаляла. — Разкажи ми за съня.
Дафи попита:
— Аз медиум ли съм? Има ли начин да спра това? Да го контролирам? Тези сънища не ми харесват. Не искам повече да ги виждам. Така ли се започва? От сън? Сънища?
— Всички ние притежаваме способността да виждаме в бъдещето — беше обяснението на гадателката. — На всички ни се е случвало — мислим за някой стар приятел, с когото от години не сме се виждали, и в следващия момент телефонът звъни и същият този приятел ни се обажда. Усещаме се притеснени за някой приятел или роднина, после разбираме, че нещо лошо — а понякога много хубаво — му се е случило. Въпреки че ето какво ще ти кажа — вметна тя. — Злото притежава по-голяма мощ на предаване на разстояние, отколкото доброто. Знае се, че близки на починал човек могат да изпитат болка и даже да паднат на земята, а после се установява, че това е станало точно по времето на смъртта. Скептиците го наричат съвпадение. Аз го наричам Силата. Разликата между тези хора и мен — между теб и мен, скъпа моя — е това, че аз мога да извикам тази сила. Да се свържа с нея, когато аз пожелая. Но в основата си това не е нещо по-различно от твоите сънища. Да, искам да кажа, че помежду ви се е осъществила връзка, между теб и този мъж, по време на сънищата ти. Нещо в този мъж е размърдало някакъв пласт у теб. Може да има и други, които да виждат същия сън. Може и да няма. Това няма значение. Има значение само, че сте установили връзка. Е, да — допълни тя — „Дали беше искрена, помисли си Дафи“, — и аз осъществих връзка с него. Познавам този мъж. Виждала съм го. Седял е на същия стол.
Дафи скочи от стола и без да иска, разлюля масата и макар гадателката да успя да предотврати катурването, картите Таро се разпиляха и една-единствена карта падна на пода. Емили се загледа в картата — тя лежеше с картинката надолу — в миг в стаята като че надвисна някаква заплаха.
— Съжалявам — извини се Дафи.
В отговор Емили само махна с ръка, наведе се, вдигна картата и я обърна.
— Смърт — обяви тя, очите й се завъртяха в орбитите, след което погледнаха Дафи. — Понякога може да се окаже добра карта, добър ход — каза, — но невинаги.
Смъртта беше заела трайно място в живота на Дафи още от детството й. По време на следването и след известна практика в областта на душевните терзания тя беше стигнала до разбирането, че смъртта е неделима част от живота — като дете обаче беше далеч от това познание, от това разбиране. Години наред се беше идентифицирала със Скаут от филмовата версия на „Да убиеш присмехулник“1. Прочете романа едва когато беше навлязла в зряла възраст; тя, също като това момче, беше отраснала в щата на троскота Кентъки2, заобиколена от богатство, привилегии и смърт. Баща й, също като Етикъс от филма, беше адвокат, беше печелил и губил дела, в които животът на защитаваните от него беше поставян на карта. Първата й среща отблизо със смъртта беше, когато понито й — Дел, получи колики и умря в една съботна вечер — на четиринадесети август. Дафи беше през цялото време в конюшнята при Дел и независимо че беше направено всичко възможно, за да й се помогне, старата и хубава кобилка беше цвилила от болка и умряла, а Дафи дълго беше лежала, сключила ръце около врата й и положила глава върху така упоително миришещата й грива, а от очите й се стичаха сълзи.
Оттогава насам смъртта като че я следваше навсякъде. Нейният най-добър приятел на света — неин съсед, Джон Криспел, беше пометен от кола, убит на дванадесетия си рожден ден, докато се връщал от риболов с учителя си в шести клас и близък приятел на семейството. В колежа една от членките на женския клуб, след като беше пила прекалено много, подканвана от един страшно привлекателен футболист, беше политнала през отворен прозорец заднешком и си бе счупила врата на поляната пред едно казино. Джейни Уимфиймър — съквартирантката на Дафи по време на специализацията, беше заминала на екскурзия в Африка и беше починала, докато спи. Причината за смъртта й никога не беше подлагана на обсъждане, сякаш тя нямаше толкова голямо значение, както самият акт на смъртта. Джейни беше докарана със самолет до родния й град в щат Индиана в метален ковчег; Дафи беше чакала на летището заедно със семейството й и за първи път в живота си видя метален ковчег. И досега пазеше спомена за ужаса на този ден. Щом се сближеше с някого, и той умираше. Заради това години наред беше отхвърляла всяка подобна възможност.
1
Роман на Харпър Лий, филмът с едноименно заглавие излиза на екран през 1962 г., режисьор Робърт Мълиган, в главните роли Грегъри Пек и Мери Бедъм. — Б.пр.