Шансовете не бяха големи. Без да се обади на никого, Болд излезе от офиса и подкара служебната кола по улиците, вглеждайки се в лицата на минаващите деца. От време на време натискаше спирачките, за да намали. Служебните коли все повече се раздрънкваха.
Трафикът не беше натоварен. Затова той подкара по централните улици, спусна се отвъд хълма Капитолия и се насочи към адреса, фигуриращ в документацията. Никъде не се виждаше издирваното момче. Спря пред супермаркета и влезе, за да напазарува. Прибра се вкъщи, за да остави покупките и размени няколко думи на испански с Марина — жената, която гледаше децата. Прегърна Майлс и целуна Сара, задавайки си в същото време въпроса какво ли беше да се окажеш на улицата за едно дванадесетгодишно дете.
Отново в колата — и изведнъж го завладя усещане за джаз, музиката, която го владееше до мозъка на костите му, като топлина, разнесла се по цялото тяло, след като се потопиш във ваната. Тази музика живееше вътре в него. И той й се отдаваше напълно толкова често, колкото му беше възможно, а то не беше никак достатъчно. Помисли си, че живот без музика би бил пълна трагедия, но мигновено си даде сметка, че други биха казали същото по отношение на модерното изкуство, поезията или даже надбягването с хрътки. Всеки си имаше своето пристрастие. Неговото беше джазът. Тъжен и навяващ меланхолия в момента, също като небето по пладне. Усети как сивотата го залива от горе до долу.
Беър Беринсън притежаваше и ръководеше делата на „Приеми го на шега“ — клуб за сатира и забава, както и музикален салон, предлагащ основно сандвичи с риба, с барплот и барман зад него и няколко тийнейджърки като сервитьорки. Беър можеше да бъде открит всяка вечер в клуба, придвижващ се с леко скована походка между масите, хвърлящ по едно око към сервитьорките и към бармана, за да е сигурен, че всичко върви според правилата на играта. След проточила се дълга съдебна битка с федералната управа Беър, макар че беше излязъл победител от нея, не успя да спаси „Големия майтап“ — първия си клуб, и се беше лишил от редовните посещения на Болд и останалите полицаи. „Приеми го на шега“ се намираше в Уолингфорд, нагоре по Четиридесет и пета улица, далеч от центъра и от предишната му клиентела. Този път Беър се беше насочил към друг тип клиентела — към децата, разполагащи с кредитните карти на родителите си или изобщо разполагащи с много пари, към юпитата — забогателите в кратки срокове след завършване на икономическо образование борсови посредници, бизнес консултанти, рекламни агенти и търговски мениджъри, станали родители и заменили апартаментите в центъра с къщи в Уолингфорд. Кварталът се беше променил доста за десетина години и Беър се беше озовал тук, за да се възползва от тази промяна. Часовете между пет и седем, гарнирани с джаз и коктейли, Беър беше нарекъл прибирането у дома — на тези още млади специалисти, които след работа се чувстваха твърде уморени за каквото и да било, но не и за да се отбият в клуба и да пийнат по нещо за кураж. Към девет часа вече беше претъпкано от седящи и правостоящи, като цената на всички питиета се сваляше с по един долар, а сервитьорките заменяха дънковите си облекла с миниполи и бели блузи с щампована смееща се мечка върху джобчетата отляво. Личната шега на Беър3.
В три часа в клуба имаше само двама от редовните посетители — превърнали се едва ли не в част от мебелировката, подпрени на барплота, имаше още кълба дим над барплота и един мъж зад барплота, редящ пасианс върху екрана на лаптоп компютъра. Беше широкоплещест, но с отпуснати рамене, черна коса — много гъста и буйна — и дебели устни. Очите му постоянно имаха тъжен израз; за разлика от тях устните му бяха вечно разтеглени в цинична усмивчица. Беър винаги изглеждаше като човек, който беше узнал нещо, което не би трябвало да му се казва.