Michel Bussi
Un avion sans elle
Copyright © Presses de la Cité, un département de Place des Еditeurs, 2012
Мишел Бюси
Без теб
© Силвия Колева, превод, 2016
© Фиделия Косева, художник на корицата, 2016
© „Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД, 2016
Enthusiast – Запазена марка на „Алто комюникейшънс
енд пъблишинг“ ООД
ISBN 978-619-164-209-0
23 декември 1980 г., 0 часът и 33 минути
Самолетът – Еърбъс 5403, който изпълняваше полет от Истанбул за Париж, сякаш потъна. Буквално се гмурна надолу почти вертикално, а после отново се стабилизира. Повечето пътници спяха. Събудиха се внезапно с ужасното усещане, че са заспали върху някоя панаирна въртележка.
Не рязкото подскачане на самолета, а воят на пътниците събуди Изел. Тя бе свикнала със силните краткотрайни бури и въздушните ями, защото вече три години обикаляше света като стюардеса в Турските авиолинии. В момента бе почивката ѝ и бе заспала преди двадесетина минути. Едва бе отворила очи, и дежурната ѝ колежка Мелиха, опитна стюардеса, наведе над нея стегнатите си в тясната блуза гърди.
– Изел, Изел, събуди се! Ставай! Напечено е. Очевидно навън бушува буря. Според командира няма никаква видимост. Ще поемеш ли твоята пътека?
Изел придаде на лицето си израз на опитна стюардеса, която не изпада лесно в паника. Стана от мястото си, оправи костюма си, леко придърпа полата си и за миг се загледа с удоволствие в отразяващото се върху угасения екран красиво тяло на турска кукла. После пое по дясната пътека на самолета.
Пътниците бяха будни и вече не пищяха, но очите им бяха широко отворени и изразяваха повече учудване, отколкото безпокойство. Самолетът продължаваше да се клатушка. Изел започна да се навежда спокойно над всеки.
– Всичко е наред. Няма никакъв проблем. Не се притеснявайте. Просто прекосяваме един участък над Юра, където бушува снежна буря. Ще стигнем в Париж след по-малко от час.
Усмивката ѝ не бе престорена. Защото духът ѝ бе вече в Париж. Щеше да остане там цели три дни. Чак до Коледа. Беше развълнувана и възбудена като хлапачка при мисълта, че във френската столица ще играе ролята на освободена от вековни предразсъдъци съвременна истанбулска девойка.
Успокояващите ѝ думи бяха отправени към едно десетгодишно момче, един млад бизнесмен със смачкана риза, с когото с удоволствие би се срещнала на другия ден някъде по „Шанз-Елизе“, една туркиня с фередже, което поради грубото събуждане се бе изкривило и закриваше дори очите ѝ, един изгърбен възрастен мъж със сгърчено от уплаха лице, който стискаше длани между коленете си и я гледаше умолително...
– Уверявам ви, че всичко е наред.
Изел бавно напредваше по пътеката, когато изведнъж самолетът отново се наклони на една страна. Чуха се няколко вика. Млад мъж вдясно от Изел, който държеше с две ръце уокмена си, извика с престорено весел глас:
– За кога е предвиден лупингът?
Отговориха му няколко плахи хихикания, които начаса бяха заглушени от плача на бебе. То лежеше в бебешко кошче само на няколко метра пред Изел. Погледът на стюардесата се съсредоточи върху малкото, едва няколкомесечно момиченце, което бе облечено в бяла рокличка на оранжеви цветя и с вълнен пуловер в екрю върху нея.
– Не, госпожо – настойчиво изрече Изел. – Не!
Майката, седнала точно до бебето, в това време разкопчаваше колана си, за да се наведе над него.
– Не, госпожо, не правете това. Трябва да стоите със закопчан колан. Задължително е. Защото...
Майката дори не си направи труда да се обърне, а още по-малко – да отговори на стюардесата. Дългите ѝ разпуснати коси падаха в кошчето, а бебето плачеше все по-силно и по-силно.
Изел се поколеба как да постъпи и се приближи към майката. Самолетът пак направи плонж надолу. Това трая точно три секунди, но вероятно се смъкна поне с хиляда метра.
Чуха се няколко уплашени викове, но повечето пътници запазиха мълчание. Като че бяха онемели. Напълно съзнаваха, че този път странното движение на самолета не се дължеше само на най-обикновена зимна буря. От друсането Изел падна встрани. Десният ѝ лакът притисна уокмена към гърдите на собственика му и той се задъха. Нямаше време дори да му се извини, защото бързаше да се изправи. Точно пред нея тримесечното момиченце си дереше гърлото, а майката се бе навела отново над кошчето и сега откопчаваше колана на бебето.
– Не, не, госпожо – продължи да ѝ досажда Изел и неволно подръпна полата си, която се бе надигнала над усукания ѝ чорап. Истински каторжен труд! Тя наистина заслужаваше трите дни и двете нощи в Париж!