А после всичко стана много бързо...
За миг ѝ се стори, че чува и друго бебе да плаче някъде в самолета, вляво, не много далеч от мястото, където стоеше. После онзи тип с уокмена разходи за миг ръката си по сивите ѝ чорапи и погали задника ѝ. А възрастният турчин бе обгърнал с ръка раменете на забулената си жена. Другата му ръка бе протегната умолително към Изел. А точно пред нея майката все още стоеше права и протягаше ръка, за да освободи дъщеричката си от ремъците на бебешкото кошче.
Това бяха последните образи, които се запечатаха в съзнанието ѝ, преди сблъсъка, преди самолетът да се удари в планината.
Ударът запрати Изел на десет метра, точно до аварийния изход. Двете ѝ прекрасни крачета, стегнати в черната пола, се огънаха като крайници на пластмасова кукла в ръцете на садистично момиченце, а слабата ѝ гръд сякаш гръмна при удара с ръба на вратата.
Изел умря на място. И се оказа най-голямата щастливка.
Не видя как светлините угаснаха. Не видя как самолетът се огъва като ранено патенце, след като се удари в някаква гора, чиито дървета сякаш се жертваха едно по едно, за да забавят лудия бяг на еърбъса ...
А когато всичко най-сетне спря, Изел не усети разпространяващата се миризма на керосин. Не усети никаква болка, когато експлозията разкъса тялото ѝ на парчета, заедно с телата на още двадесет и тримата пътници, които бяха най-близо до нея. Не нададе вой, когато пламъците обхванаха пилотската кабина и салона за пътниците и плениха в огнена клетка останалите сто четиридесет и пет души на борда...
Осемнадесет години по-късно
1
29 септември 1998 г. 23 часът и 40 минути
Е, вече знаете всичко...
Кредюл Гран-Дюк остави писалката и погледът му се зарея напред в осветената вода на вивариума. Очите му проследиха за миг движенията на шареното водно конче, което му бе струвало почти 2500 франка преди около три седмици. Рядък вид, едно от най-големите в света, точно копие на праисторическия си родоначалник. Дългото тяло на кончето се блъскаше в стъклото на вивариума сред десетки побеснели други кончета. Всички бяха затворници. В клетка.
И всички усещаха, че умират.
Писалката отново се плъзна по листа. Ръката на Кредюл Гран-Дюк нервно потрепна.
Минаха 18 години, откакто започнах разследването. Всичко е съхранено в тези стотина страници. Ако сте ги прочели внимателно, вече знаете колкото мен. Но може би ще проявите повече прозорливост? Може би ще уловите някоя нишка, която ми убягва, или следа, която съм пренебрегнал? А може би ще откриете ключа, ако такъв съществува? Може би... Защо не? Аз приключих...
Писалката се вдигна и потрепери на няколко сантиметра над листа. Сините очи на Кредюл отново се втренчиха в плоското стъкло на вивариума, а после се плъзнаха към камината, където силни пламъци поглъщаха куп нахвърляни в безпорядък вестници, документи и стари картонени кутии с архиви. После погледът му падна за последен път върху тетрадката. Писалката отново се плъзна по листа.
Би било прекалено да кажа, че нямам угризения и че не съжалявам за нищо. Направих всичко, което бе по силите ми. Дори надминах себе си.
В продължение на няколко секунди Кредюл Гран-Дюк гледаше съсредоточено последния ред, а после бавно затвори бледозелената тетрадка.
Направих всичко, което бе по силите ми. Дори надминах себе си... – повтори той и най-сетне бе доволен от заключението си.
23 часът и 43 минути
Върна писалката в керамичното гърне пред себе си и протегна дясната си ръка, за да вземе едно листче за бележки, което залепи върху тетрадката. А после ръката му отново потърси гърнето. Пръстите му стиснаха един маркер и върху листчето хартия написа с едри букви: „За Лили“. После леко отмести тетрадката и стана.
Погледът му обхвана цялото бюро. Отгоре блестеше медна табелка, която той прочете. Гран-Дюк – частен детектив. В очите му блесна иронично пламъче. После на лицето му се появи усмивка на разочарование. Всички го наричаха Гран-Дюк от много, много отдавна и никой вече не споменаваше смехотворното му име. Никой. Е, с изключение на Емили и Марк Витрал. Но това бе, когато всички бяха по-млади. А оттогава бе изминала цяла вечност.
Гран-Дюк се упъти към кухнята. Хвърли последен поглед към мивката от неръждаема стомана, към белите осмоъгълни плочи на пода. Всичко бе на мястото си и в пълен порядък – почистено, изтъркано. Всяка следа, че някой бе живял тук, бе старателно изличена, както в къща, която наемателят предава на собственика ѝ. Да, Гран-Дюк си бе педантичен и щеше да остане такъв до последния си дъх. Знаеше, че е така. И това обясняваше много неща. На практика – обясняваше всичко.