После се върна и се наведе над камината. Стоя така, докато пламъците почти лизнаха дланите му. Пак се наведе и хвърли още две кутии с архиви в огнената бездна. После се отдръпна, за да избегне парването от новото снопче пламъци.
Задънена улица...
Бе посветил хиляди часове, за да вникне в най-малките подробности... Всички открити следи, улики, бележките му, разследването му – в момента всичко се превръщаше в дим... И всички открити следи изчезваха само за няколко часа.
Осемнадесет години разследване без никакъв резултат. Каква ирония...
Целият му живот бе събран в това аутодафе, чийто единствен свидетел бе той.
23 часът и 49 минути
След единадесет минути Лили щеше да стане на 18 години. Е, поне официално... Коя бе тя? Не бе сигурен. Шансът бе едно към две. Винаги бе така. Както през първия ден. Ези-тура.
Лиз-Роз ли бе тя, или Емили? Бе се провалил. Матилд дьо Карвил бе пропиляла цяло състояние, защото в продължение на 18 години бе плащала надниците му. За нищо...
Гран-Дюк се приближи до бюрото и си сипа нова чаша яркожълто вино. Петнадесетгодишно. От специалните запаси на Моник Жоньовез, което може би бе единственият спомен от това разследване. Усмихна се и поднесе чашата към устните си. Нямаше нищо общо с карикатурния образ на детектив алкохолик, по-скоро бе от типа хора, които пият вино в умерени количества, само при големи поводи. Тази вечер рожденият ден на Лили естествено бе такъв. И най-малкото – това бяха последните минути от живота му.
Детективът изпи чашата на един дъх. Това бе едно от малкото усещания, за които би съжалявал – неподражаемият вкус на бялото вино, което се разливаше по цялото му тяло и го изгаряше, но болката бе прекрасна. То му помагаше да забави хода на времето, облекчаваше затормозения му дух, впримчен в разгадаването на загадката без отговор, на което бе посветил живота си.
Гран-Дюк остави чашата на бюрото и отстрани с ръка бледозелената тетрадка. Колебаеше се дали да я отвори още веднъж. За последен път. После погледна жълтото листче за бележки с надпис „За Лили“.
Този бележник щеше да остане. Стотина страници, които бе написал през последните дни... За Лили, Марк, Матилд дьо Карвил, Никол Витрал, за ченгетата, за адвокатите, за всички, които желаеха да се потопят в тази бездна... Несъмнено омагьосващо четиво, истински шедьовър, полицейско разследване, което направо те оставя без дъх. И всичко е там.
Нямаше го само края...
В края на краищата той също бе вярвал, че... Винаги носеше в сърцето си късче увереност, че ще открие доказателство, че уравнението има решение, че просто неволно бе подминал нещичко... Да, усещане, само усещане, но пък толкова трайно... Именно увереността му помогна да доживее до днешния крах, осемнадесетия рожден ден на Лили, след десет минути. Може би единствено неговото подсъзнание поддържаше тази илюзия и го предпазваше от пълно отчаяние. Бе толкова жестоко през всичките тези години да търси ключа към загадка, която нямаше решение...
Направих всичко, което бе по силите ми. Дори надминах себе си... – прочете той отново.
Останалото не го интересуваше.
Гран-Дюк хвърли последен поглед на стаята. Въздържа се и не прибра празната бутилка вино и мръсната чаша. Ченгетата и лекарите, които щяха да се надвесят над тялото му след няколко часа, изобщо нямаше да ги е грижа, че чашата не е измита. Кръвта и мозъкът му щяха да се разпръснат като локва върху бюрото от акажу и лъснатия паркет. Щяха да изпоцапат всичко.
Дори да не откриеха скоро тялото му, а това бе твърде възможно, защото той едва ли би липсвал на някого, вонята от трупа му щеше да привлече вниманието на съседите. Разлагащо се тяло, къпещо се в изпражненията на насекоми, започнали зловещия си пир.
„Още една причина да си отида“, помисли Гран-Дюк.
Наведе се и хвърли в огъня парче картон, което се бе изплъзнало от пламъците. Последно благородно дело.
После Гран-Дюк се отправи бавно към писалището, което заемаше целия ъгъл срещу камината. Отвори средното чекмедже и извади от медния калъф револвера си „Матеба“1. Изглеждаше чисто нов. Сивият метал блесна на светлината. Ръката на детектива бръкна по-дълбоко и извади три патрона с калибър 38. Усмихна се. С рутинно движение завъртя барабана и нареди патроните. И един щеше да е достатъчен дори ако бе леко пиян и ръката му потрепереше в резултат на неизбежното колебание. Но той, разбира се, предпочиташе да опре дулото в слепоочието си, за да даде опора на оръжието. Не, нямаше как да пропусне мишената. Дори с повече от половин бутилка вино в кръвта.