Остави револвера на бюрото и отвори лявото чекмедже, откъдето извади един брой на вестник „Л’Ест репюбликен“, очевидно много стар, защото бе целият пожълтял. Вече месеци наред сътворяваше сценария на смъртта си – ритуално действие, което щеше да сложи край на живота му и да го измъкне окончателно от лабиринта.
23 часът и 54 минути
Последните листове хартия догаряха в камината, гърчейки се в смъртоносната хватка на пламъците. Погледът на детектива се плъзна към вивариума и предсмъртното бръмчене на водните кончета. Електрическото захранване бе прекъснато преди тридесет минути. Без кислород и храна кончетата нямаше да живеят и седмица... А той бе похарчил колосална сума, за да купи най-редките екземпляри и най-отдавна познатите на Земята видове. Бе прекарал часове, месеци, цели години, за да поддържа вивариума, да ги храни с миниатюрни насекоми, да укрепва силите им, да ги чифтосва. А когато пътуваше по работа, наемаше специална фирма, която да се грижи за тях по време на отсъствието му.
А сега всичките му усилия щяха да умрат наред с кончетата...
„Приятно е, в края на краищата – помисли си Гран-Дюк, –
да решаваш така живота и смъртта на другите, да бдиш над тях години наред и накрая да ги обречеш на гибел, да ги пожертваш... да си играеш със съдбата като хитър и непредвидим бог...“ Но всъщност не бе ли и той по същия начин жертва на такъв садистичен бог?
Кредюл Гран-Дюк седна на стола до бюрото и отново, въпреки волята си, побутна светлозелената тетрадка още малко встрани, сякаш се страхуваше да не я изцапат капките кръв. После разтвори „Л’Ест репюбликен“ пред себе си. Броят бе от 23 декември 1980 година. Прочете още веднъж заглавието на първа страница: „Спасеното по чудо бебе на Мон Терибъл“. То заемаше цялата страница. А точно отдолу една доста размита снимка показваше останките от скелета на разбил се с гръм и трясък самолет, изкоренени дървета, изпоцапан от калните стъпки на спасителния екип сняг. Няколко реда даваха информация за катастрофата.
„Драматична катастрофа на Еърбъс 5403 по линията Истан-бул–Париж на Мон Терибъл2 на френско-швейцарската граница през нощта на 22 срещу 23 декември 1980 г. В огнена клетка на място загиват 168 от 169-те пътници на борда. Спасява се по чудо само едно тримесечно бебе, изхвърлено навън по време на сблъсъка, преди пилотската кабина и салонът за пътници да избухнат в пламъци.“
Гран-Дюк вдигна очи. Щеше да умре леко приведен, с куршум в главата. Тя щеше да падне върху първата страница на вестника, а кръвта му щеше да обагри снимката от драматичното събитие, разиграло се преди 18 години, щеше да се смеси с кръвта на 168-те жертви... Щяха да го открият в тази поза след няколко дни или след няколко седмици.
И никой нямаше да съжалява, че си е отишъл... Най-малко семейство Карвил... Що се отнася до семейство Витрал, те може би щяха да се натъжат мъничко – Емили, Марк и най-вече Никол...
Прощална ирония. Наистина върховно усещане! След като го открият, ще предадат тетрадката на Лили, тетрадката, съдържаща описание на краткия ѝ живот. Всъщност – неговото завещание.
Почти с гордост Гран-Дюк погледна за последен път отражението си в металната табелка върху бюрото. Е, като си помисли човек, това бе един красив край, по-достоен от всичко останало. Най-малкото би могло да се каже, че бе имал късмет. Разследване, траяло цели 18 години...
23 часът и 57 минути
Време беше. Той деликатно нагласи „Л’Ест репюбликен“ точно пред себе си, приближи стола си към бюрото и решително стисна с влажната си длан дръжката на пистолета. Ръката му бавно се вдигна. Допирът на хладното дуло в слепоочието го накара да потръпне въпреки волята си. Но той бе готов. Алкохолът щеше да му помогне.
Опита се да не мисли за нищо, а най-малко – за куршума на няколко сантиметра от мозъка му, който щеше да пробие черепа му... Да не мисли за нищо, да се съсредоточи в нищото. Показалецът му се сви върху спусъка на пистолета. Трябваше само да го натисне и всичко щеше да свърши.
Да отвори или да затвори очи? На челото му изби капчица пот, търкулна се и падна върху вестника. Все пак реши да отвори очи. Наведе се напред, а очите му се впиха в страниците на около 20 сантиметра пред него. Погледна за последен път снимката на изгорелия самолет, а после – снимката на пожарникаря от болницата в Мобелиар, който нежно придържаше малкото посиняло телце. Спасеното бебе.
Показалецът на Гран-Дюк притисна по-силно спусъка.
23 часът и 58 минути
Празният поглед на детектива слезе по-надолу. Очите му машинално се втренчиха в черното мастило, с което бяха изписани заглавията на първата страница на всекидневника. Куршумът щеше да пробие слепоочието му без никаква съпротива. Само трябваше да свие още малко пръста си, просто няколко милиметра. Погледът му се втренчи във вечността, всъщност – в черното мастило на вестника, и буквите изведнъж станаха по-ясни подобно на обектива на фотоапарат, който човек настройва според зрението си.