Палецът. Спусъкът. Широко отворените очи.
Виждаше нещо немислимо, което направо го заслепи като мълния – силна и внезапна.
Защото това, което виждаха очите му, бе невъзможно и той го съзнаваше!
Пръстът му бавно отпусна спусъка. Първоначално Гран-Дюк помисли, че е жертва на илюзия, че има халюцинации, предизвикани от неминуемата смърт, че се е включила някаква защитна реакция на мозъка му. О, не! Това, което виждаше, това, което четеше във вестника, бе съвсем реално. Той бе пожълтял от времето и буквите – малко поизтрити, но нямаше никакво съмнение. Всичко бе там!
Умът на детектива заработи трескаво. През годините бе унищожил без остатък толкова хипотези – стотици, но сега най-после имаше пред себе си отправна точка. Трябваше само да подръпне нишката и всичко щеше да се разкрие с обезоръжаваща точност. Защото всичко бе толкова ясно, толкова очевидно. Той свали оръжието и неволно се изсмя налудничаво. После погледна часовника.
23 часът и 59 минути
Все още не можеше да повярва на онова, което виждаше. Ръцете му трепереха. Студена тръпка прониза тила му и заслиза по гърба му. Бе успял! Успял бе!
Решението на загадката се намираше в този вестник, на първа страница, и търпеливо го очакваше: но тогава, преди осемнадесет години, бе абсурдно да го открие. Та всички бяха чели този материал във вестника, бяха го проучили до най-малките подробности и го бяха подложили на анализ – поне сто пъти! – и въпреки всичко никой не бе отгатнал нищо през 1980-а и през всички следващи години. А решението направо щеше да му избоде очите. Загадката бе решена, но... посредством един неоспорим факт. А той бе направо влудяващ: да разтвори вестника. Той бе го направил, но цели осемнадесет години по-късно.
1 Полуавтоматичен италиански револвер „Матеба 6 уника“, пуснат в производство в ограничено количество – бел. прев.
2 Ужасният връх (френски). Днес върхът носи името Мон Тери, висок е 804 м и се намира в Юра, в Швейцария, близо до градчето Порантрюи. Наричал се е Мон Терибъл по времето на Наполеон I и е дал името на френски департамент, съществувал от 1793 до 1800 г. – бел. прев.
2
2 октомври 1998 г., 8 часът и 27 минути
Ама тези двамата влюбени ли са, или са брат и сестра?
Този въпрос изгаряше повече от месец душата на Мариам, собственичката на бистро „Ленин“ на ъгъла на булевард „Сталинград“ и „Рю дьо ла Либерте“, на няколко метра от главния вход на университет „Париж VIII“3 във Венсен, Сен Дени. В този утринен час бистрото бе почти празно. Мариам използваше това време, за да подреди масите и столовете.
Въпросната двойка седеше както винаги в дъното на заведението до прозореца, пред миниатюрна маса за двама. Гледаха се право в очите – сини и на двамата – и се държаха за ръка.
Любовници? Приятели? Брат и сестра?
Мариам въздъхна. Тази несигурност я изнервяше. Обикновено преценките ѝ бяха точни, когато се отнасяха за сърдечните дела на „нейните“ студенти. Тя заснова насам-натам по-енергично. Трябваше да избърше масите и може би да удари една метла. След малко линия № 13 на метрото щеше да изсипе хиляди студенти на станция „Сен Дени–Юниверсите“, забързани, стресирани, прииждащи отвсякъде... Станцията бе открита само преди четири месеца, но бързо бе преобразила квартала. Факултетът в Сен Дени вече бе пряко свързан със сърцето на Париж.
Без да щади силите си, Мариам нареди столовете около масите. Даваше си сметка, че сред хилядите студенти все щяха да се намерят такива, които, привлечени от симетрията и реда, щяха да се отбият в бистро „Ленин“ – било за дълго, било, за да изпият едно кафе, било да изпушат на спокойствие последната цигара, преди да влязат в сградата с желанието да забавят момента, когато ще се затворят в някоя аудитория. Преди да вземат решение дали да закъснеят малко за лекцията, или пък изобщо да не ходят...
Мариам познаваше човешкия поток от осем и четиридесет и пет. Тя бе свидетел на бавната промяна на „Париж VIII“ от голям университет по хуманитарни, обществени науки и култура – истински бунтар! – в послушно, мъдро и най-обикновено висше учебно заведение от парижките предградия. Оттогава професорите се мръщеха, когато ги назначаваха тук, защото се целеха в Сорбоната или поне в Жусийо4... Преди да открият новата станция на метрото, преподавателите трябваше да прекосяват Сен Дени и да се сблъскват за малко с проблемите на квартала. А сега благодарение на метрото и с това бе свършено. Те просто потъваха в него, мятаха се във влаковете по линия № 13 и хукваха да си пробиват място в светилищата на парижката култура, библиотеките, лабораториите, министерствата и други висши институции.