Мариам се върна при касата, за да вземе гъба и парцал, и хвърли дискретен поглед на двойката, към която не губеше интерес – красивото русо момиче и високия весел, но изгарящ от любов младеж. Ами да, тези двамата наистина ѝ лазеха по нервите, а излъчваната от тях невъзможна за разбулване тайнственост напълно бе обсебила мислите ѝ.
Кои бяха те?
Мариам не разбираше нищичко от начина на функциониране на висшето образование, семестрите, модулите, да не говорим пък за студентските стачки, но никой по-добре от нея не умееше да наблюдава почивките и междучасията. Никога не бе чела Робер Кастел5 , Жил Дьолюз6 , Мишел Фуко7 , Жак Лакан8 , нито пък някой от прочутите парижки професори от Осми район. Най-много да ги бе зървала веднъж-дваж в бистрото или пред университета. Но въпреки това се смяташе за експерт в психоанализата, социологията и философията на студентските неволи и любовни страдания. Играеше си на майка с любимците си – постоянни посетители на заведението, и се занимаваше със сърдечните им мъки с професионална компетентност.
Мариам за пореден път обърна глава към двойката пред прозореца. Да, още не бе разгадала каква бе връзката помежду им, въпреки интуицията и компетентността си.
Емили и Марк.
Несигурността я правеше раздразнителна, опъваше ѝ нервите.
Плахи любовници ли бяха, или роднини?
Пълна мистерия. Мариам не можеше да си изгради мнение, нито пък да направи категоричен извод. Нещо куцаше. Приличаха си и същевременно бяха толкова различни. Знаеше малките им имена, защото запомняше имената на всичките си клиенти.
Марк учеше в „Париж VIII“ от две години и бе верен клиент на бистро „Ленин“. Хубаво момче, но малко мекушаво, прекалено мило, от типа „малък принц“ – винаги разрошен, леко завеян, малко му липсваше класа, приличаше на студент, който още не знае правилата и който е цъфнал тук някъде от провинцията. Очевидно бе и че няма пари, за да си поръча модерни маркови дрехи... Що се отнася до амбицията, Марк не бе твърде напорист. А поне доколкото Мариам бе разбрала, той учеше европейско право, без да се напряга кой знае колко... Бе прекарал спокойно, в мечти и съзерцаване на живота, първите си две години в университета. И Мариам знаеше причината!
Той чакаше своята Емили...
И ето че тя пристигна тази учебна година, през септември. Значи бе с две или три години по-млада от него. Двамата имаха общи черти. Диалектът ѝ, който Мариам не можеше да определи точно и да каже от коя провинция идва, беше същият като диалекта на Марк. Да, но въпреки това той някак не отиваше на Емили или по-точно – тя не се вписваше в него. Както не ѝ отиваше и името ѝ, твърде популярно и банално. Очите на Eмили бяха сини като очите на Марк... Приличаха си, но някак относително... Движенията на Марк бяха несръчни, прости, малко заучени, а в походката на Емили имаше нещо нестандартно, от всеки неин жест лъхаше елегантност, движенията на главата ѝ бяха някак благородни, притежаваше грация, унаследена от изтъкнат род с привилегировано възпитание...
Да, в аурата ѝ имаше нещо необикновено. Такава аура може би бе често срещана сред изтъкнатите семейства в големите университети и висши училища, но тук, сред студентите от Сен Дени, бе едва ли не неуместна.
Имаше и още една мистерия и тя се отнасяше до парите. Стандартът на Емили бе някак противоположен на средата, в която живееше Марк. Мариам бе способна да прецени само с един кос поглед произхода, нивото и стойността на дрехите, които носеха студентите – от H&M до „Зара“, от „Женифер“ до „Ив Сен Лоран“. Дрехите на Емили не бяха от „Ив Сен Лоран“, но бяха на модна къща на подобно ниво. Нещата, които носеше с небрежна елегантност – например блузката от оранжева коприна и асиметрично скроената черна пола – струваха цяло състояние. Не, не, дори Марк и Емили да идваха от едно и също място, не принадлежаха към една и съща среда.
Въпреки това двамата бяха неразделни. Между тях съществуваше разбирателство и съпричастност, които не се създават за няколко месеца, прекарани заедно във факултета. Изглеждаха така, сякаш винаги са живели заедно. Това се усещаше в хилядите покровителствени жестове на Марк към Емили – деликатни и ненатрапчиви, но постоянни: нежно поставена ръка на рамото, подаване на стол, задържане на врата, наливане на чаша...