Мариам умееше да разчита тези послания: навици на по-големия брат към по-малката сестра! Тя избърса един стол, без да отклони мисълта си от двойката.
Емили бе дошла в „Париж VIII“ през септември и Марк като че ли бе подготвил терена за нея. Сякаш бе прекарал две години тук, за да затопли нейното място в аудиторията и до прозореца в бистро „Ленин“. Мариам усещаше, че Емили е блестяща студентка – амбициозна, с бързи реакции, умна и решителна. Артистична и непременно силна по литература. Забелязваше решителността ѝ, когато вадеше някоя книга, учебник или лекция, когато бързо преглеждаше бележките си, а Марк се измъчваше над своите в продължение на цели часове. Значи са брат и сестра, въпреки социалната разлика. Освен ако Марк не бе влюбен в Емили! Защото това също биеше на очи. Обичаше я не като брат, а като обезумял любовник. Това бе очевидно за Мариам. Гледаше я с трескав и изпълнен със страст поглед, невъзможно бе да греши! И все пак Мариам не разбираше нищо, а ги шпионираше от цял месец.
Бе хвърлила поглед върху една чернова на масата и вече знаеше имената им...
Марк Витрал.
Емили Витрал.
Въпреки това не бе напреднала много. Логично бе да предположи, че са брат и сестра. Е, да, но какви бяха в такъв случай тези кръвосмесителни жестове? Ами ръката на Марк, която често галеше Емили по долната част на гърба! Ами ако чисто и просто бяха женени?! Рядко срещано явление при студентите на тази възраст, но напълно възможно... Оставаше съвпадението на фамилните имена, въпреки че Мариам не вярваше в подобни съвпадения. Оставаше и вероятността да са някакви далечни роднини – братовчеди в многочислено семейство със сложни отношения...
Столовете преминаваха един след друг под бесния парцал на собственичката и се удряха във фаянсовия под на бистрото. Изглежда, Емили държеше много на Марк. И все пак нейният поглед бе някак по-сложен, по-труден за разгадаване, особено когато бе сама. Тогава тя сякаш преживяваше някакво тежко оскърбление и го прикриваше с дълбока тъга... Тази меланхолия придаваше на Емили изключително обаяние, именно тя я правеше различна от останалите хора и от обитателите на университета. Никой студент сред посетителите на бистрото не хабеше излишна енергия да поглъща с очи красивото момиче. Несъмнено това се дължеше на дистанцията, която тя неволно поставяше между себе си и тях, на стената от сдържаност, която никой сваляч не се осмеляваше да прескочи...
Никой с изключение на Марк! Емили бе негова, принадлежеше му напълно, той бе тук като че ли само по тази причина, а не заради учението. Не заради факултета. Само за да бъде с нея и да я закриля. Като телохранител. Мариам вече бе разбрала този факт. Ами всичко останало? Мариам често се бе опитвала да поговори с Емили и Марк на общи теми, но не бе успяла да научи нищо от интимния им свят.
Ами толкова по-зле в края на краищата. За момента щеше да прекрати „разследването“. Но щеше да го възобнови някой ден.
Тъкмо почистваше последните маси, когато Марк вдигна едната си ръка.
– Мариам, ще ни направиш ли две кафета? С чаша вода за Емили?
Мариам се усмихна в себе си. Знаеше, че Марк никога не пие кафе, когато е сам. Поръчваше си само когато бе с Емили. Дълго кафе.
– Ей, как вървят нещата, влюбените? – отвърна Мариам.
Каза тези думи, за да направи пореден опит. Искаше да ги „тества“. Марк се усмихна смутено, а Емили остана сериозна. Бе навела леко главата си. Мариам едва сега си даде сметка, че тази сутрин лицето на Емили бе ужасно. Като на човек, който не е спал, въпреки че си бе окачила една заучена усмивка... Тревожеше се за някой изпит и може би бе прекарала нощта в преговор на целия материал или пък трябваше да върне бързо нечии лекции?
Не, не, имаше нещо друго.
Мариам изсипа утайката от кафето в кофата за боклук, почисти кафе-машината и пусна двете кафета.
Да, имаше нещо, и то бе сериозно. Сякаш Емили се канеше да съобщи на Марк някаква болезнена новина. Мариам бе виждала толкова прощални срещи и драматични разговори, смели младежи, които оставаха сами пред чашата си с кафе, след като девойката си тръгваше, малко смутена, но пък за сметка на това – вече свободна. Емили имаше вид на момиче, което бе размишлявало цяла нощ и на сутринта бе направило своя избор. Бе готова да поеме последствията, които взетото от нея решение щеше да предизвика.
Мариам тръгна бавно към дъното на бистрото, носейки поднос с две кафета и чаша вода. Бедничкият Марк! Дали предчувстваше, че вече е обречен?!