Бонтер го погледна, устните й бавно се разтеглиха в усмивка.
— На какво се смееш? — попита Хач. — На доктора и на любовните му проблеми? И ти сигурно си имаш своите малки прегрешения.
Бонтер се разсмя силно, но не се поддаде на уловката.
— Смея се с облекчение, мосю доктор. Но сигурно си ме разбирал погрешно през цялото време. — Тя поглади с показалец гърба на китката му. — Аз обичам да играя тази игра, comprends? Но бих си позволила да падна в капана само на най-подходящия мъж. Майка ми ме е възпитала като една добра католичка.
Хач я изгледа за миг, напълно изненадан. След това вдигна отново четката си.
— Предполагах, че днес ще се затворите с Найдълман, наведени над карти и диаграми.
При тази смяна на темата по лицето й пробяга сянка.
— Не — отвърна тя и веселото й настроение изведнъж се изпари. — Капитанът вече няма търпение за внимателни археологични проучвания. Иска единствено темпо, темпо, vitement32, и по дяволите всичко друго. Той сега е на дъното на Шахтата и подготвя разкопките там. Никакво търсене на артефакти, никакви стратиграфски анализи. Не мога да се примиря с това.
Хач я погледна изненадан.
— Значи той работи и днес, така ли?
Да се работи в неделя без функциониращ медицински пункт бе нарушение на правилата.
Бонтер кимна.
— След като бе направено откритието за обърнатата наопаки катедрална кула, той сякаш бе обсебен от идеята. Мисля, че през последната седмица изобщо не е мигнал, толкова е зает. Но знаеш ли, въпреки нетърпението му, все пак му потрябваха два дни преди да помоли за съдействие моя най-мил копач. Повтарях му непрекъснато, че Кристоф с познанията си по архитектура е точно човекът, който му е необходим, за да възстанови крепежа. Ала той не ме послуша. — Тя поклати глава. — Никога не съм могла да го разбера напълно. А сега, струва ми се, го разбирам още по-малко.
В един миг Хач се замисли дали да не й каже за опасенията на Найдълман, че има предател, но реши да не го прави. Помисли да й съобщи и за намерените от него документи, ала пак прецени, че и това може да почака. Остави Найдълман да се спуква през гърба от работа в неделя, след като иска да е така. Това бе почивният ден на Хач и той искаше да завърши картината си.
— Време е вече да добавя и връх Ловъл — рече той и кимна към тъмните очертания в далечината.
Под погледа на Бонтер бръкна в сивата боя, смеси я с кобалтово синьо, след което очерта дебела линия, която се проточи до мястото, където земята се сливаше с небето. След това свали платното от статива, обърна го наопаки и изчака току-що нанесената боя да се стече към хоризонта. След това я обърна отново и го постави на статива.
— Mon dieu! Откъде си научил този номер?
— Във всеки занаят си има номера — отвърна Хач, изчисти четките и прибра тубичките с боя в кутията. Изправи се. — Трябва малко да поизсъхне. Искаш ли да се покатерим?
Поеха по склона на най-близката могила; омаровите черупки хрущяха под краката им. Вече на върха, Хач погледна отвъд лодките им — към реката. В разперилите се дъбове пърхаха птички. Въздухът бе топъл и ясен: ако някъде се зараждаше буря, то тук нямаше никакви признаци за това. Нагоре по течението на реката нямаше никакви следи от човешка дейност — виждаха се само сините криволици на водата и върховете на дърветата, разкъсвани тук-таме от ливади, които се простираха докъдето поглед стига.
— Великолепно — прошепна Бонтер. — Това е магическо място.
— Идвахме с Джони — каза Хач. — Един мой стар учител от гимназията от време на време ни водеше тук в неделя следобед. Бяхме тук и в деня, преди Джони да почине.
— Разкажи ми за него — рече простичко Бонтер.
Хач кротко се отпусна на земята, а черупките изхрущяха под тежестта му.
— Ами, той бе много властен. В Стормхейвън нямаше чак толкова много деца, затова вършехме всичко заедно. Предполагам, че сме били най-близки приятели — поне дотогава, докато не се заемеше да ме натупа.
Бонтер се разсмя.
— Обичаше всичко, свързано с науката — дори повече от мен. Имаше невероятна колекция от пеперуди, скали и вкаменелости. Знаеше имената на всички съзвездия. Дори си направи сам телескоп.
Хач се излегна назад, опря се на лакти и се вгледа през дърветата.
— Джони щеше да постигне нещо изумително през живота си. Мисля си, че една от причините да се потрудя толкова много, за да вляза в медицинския факултет на Харвард, бе да компенсирам случилото се.
— И какво е трябвало да компенсираш? — попита благодушно Бонтер.