— Заповядай, драги. Нейното любимо цвете — извика засмяно момичето, протягайки букетче към него.
— Колко? — попита той, като напразно се опитваше да не се изчерви.
Момичето се замисли за момент — грубо, пресметливо създание.
— Шест пенса — поиска тя. И той ги даде. Смятала бе да му поиска шилинг и знаеше, че той ще да плати. „Същински глупак“ — каза си тя, като прибираше парите в джоба си.
Той й връчи цветята с изискан аристократичен жест и я наблюдаваше, докато тя забождаше едно от тях на блузата; имаше и друг зрител — една катерица бе спряла на средата на алеята и също я гледаше, с наклонена настрани глава, чудейки се какво им е толкова хубавото на момините сълзи, че тя се отнася към тях с такова внимание. Тя не му благодари с думи, но в очите й имаше сълзи, когато обърна лице към него, а една от малките бежови ръкавици се приплъзна и потърси дланта му. Той я пое в двете си ръце и би я задържал, но тя я отдръпна почти припряно.
Харесваха му нейните ръкавици, въпреки че бяха стари и много кърпени. Радваше се също, че бяха от ярешка кожа. Ако бяха от памук, каквито обикновено носеха момичетата от нейната класа, мисълта, че трябва да притисне устни до тях, би накарала зъбите му да изтръпнат. Той обичаше малките кафяви обувки, които трябва да са били скъпи, когато са били купени, понеже още запазваха формата си. Харесваше и воланите на фината фуста, винаги безупречно чиста, без петънце по нея, и стегнатите, гладки чорапи, които се подаваха изпод тясната й рокля. Толкова често той беше виждал ярко, екстравагантно облечени момичета, но със зачервени голи ръце и кални обувки. Някои от тях бяха хубави, достатъчно привлекателни, ако не си много придирчив — човек, за когото подробностите бяха едва ли не по-важни от цялото.
Той обичаше гласа й, толкова различен от острите тонове, които от време на време — например когато някоя разговаряща и смееща се двойка минаваше покрай тях — се стоварваха върху него почти като удар; нейните бързи, грациозни движения, които винаги възникваха в паметта му спомена за един хълм и поток. С нейните малки кафяви обувки, ръкавици и рокля, която също беше в нюанс на кафявото, макар и по-тъмен, тя по странен начин му напомняше сърничка. Мекият поглед, бързите и същевременно плавни движения, които сякаш възникваха, преди да бъдат забелязани; натрапчивото внушение за страх, никога непреодолян докрай, сякаш дребните й напрегнати крайници бяха винаги готови да побягнат. Той я нарече така един ден. Никому от тях не бе хрумнало да попита за името на другия; това изглеждаше без особено значение.
— Моята кафява сърничка — беше прошепнал той, — аз почти очаквам във всеки миг да забиеш мъничките си копитца в земята и да припнеш надалеч.
Тя се засмя и се премести малко по-близо до него. И дори това беше точно като движение на сърна. Той ги познаваше добре, бе пълзял край тях по склоновете на хълмовете в детските си години.
Те откриха, че между тях има много общо. Въпреки че той можеше да посочи няколко далечни роднини, разпилени на север, те и двамата бяха, във всяко практическо отношение, сами в света. И за нея „у дома“ означаваше една гарсониера — „ей там“, както тя посочи с мах на бежовата ръкавица, обхващащ северозападния район на града като цяло; той не искаше да я притиска и не настоя за някакъв по-точен адрес.
Лесно можеше да си представи мястото: бедна, миришеща на мухъл улица някъде около Лисън Гроув или по-нататък към Хароу Роуд. Затова винаги предпочиташе да се сбогува с нея някъде на Аутър Съркъл, с нейния спокоен изглед към красиви дървета и хубави къщи, и после наблюдаваше как нейната крехка снага, като тази на сърничка, се загубва в здрача.
Тя не бе имала друг приятел или роднина, освен майка си — бледна жена с момичешка фигура, която беше починала скоро, след като бяха дошли в Лондон. Възрастната хазяйка й беше позволила да остане, като й помага в къщната работа; и когато била лишена от това последно убежище, добронамерени хора се заинтересували и й намерили работа. Била лека и доста добре платена, но и нелишена от несгоди, както той се досещаше повече от нейното колебливо мълчание, отколкото от думите й. Тя се бе опитвала известно време да намери нещо друго, но било толкова трудно без помощ или средства. В действителност нямала нищо, от което да се оплаква, освен… И тогава тя млъкваше, сключвайки облечените си в ръкавици длани, и виждайки тревожния поглед в очите й, той сменяше темата.