Но нямаше значение, защото той щеше да я отърве от тази работа. Сладостна му беше мисълта да защитава това малко крехко създание, чиято слабост му даваше сила. Той нямаше вечно да бъде чиновник в канцелария. Щеше да пише поезия, книги, пиеси. Вече беше изкарал малко пари. Разказа й за своите надежди и нейната голяма вяра в него им даде нова сила. Една вечер, като намериха пейка, край която минаваха малко хора, той й прочете нещо свое. И тя го разбра. Несъзнателно тя се смееше тъкмо на подходящите места и когато неговият глас трепна и му стана трудно да продължи заради буцата в гърлото му, той видя сълзи в очите й. За първи път усещаше нечие съчувствие.
Неусетно пролетта се превърна в лято. Тогава една вечер се случи нещо много важно. Отначало той не можа да разбере какво става с нея — лек допълнителен аромат, който се осезаваше по някакъв странен начин, докато в същото време тя изглеждаше с пораснало чувство за собствено достойнство. Чак когато пое ръката й, за да й каже довиждане, той разбра за какво става дума. Имаше нещо различно на пипане в малката й ръка и като погледна надолу, той откри причината. Тя имаше нови ръкавици. Те бяха със същия бежов цвят, но много гладки, меки и хладни. Прилепваха плътно без нито една гънчица, откроявайки колко тънки и изящни са ръцете отдолу. Здрачът почти се бе превърнал в нощ и като се изключи широкия гръб на един отдалечаващ се полицай, двамата бяха сами на Аутър Съркъл. Обзет от внезапен импулс, той падна на едно коляно — както правят в пиесите и книгите, но не само, — и притисна малките бежови ръкавици до устните си в дълга, страстна целувка. Звукът на приближаващи се стъпки го накара да се изправи бързо. Тя не помръдна, но цялото й тяло трепереше и в очите й имаше почти уплаха. Стъпките дойдоха по-близо, но една извивка на пътя все още ги скриваше. Бързо и мълчаливо тя обви ръце около врата му и го целуна. Беше странна, хладна и същевременно почти страстна целувка. После, без да каже нищо, тя се обърна и си тръгна. Той я гледа до ъгъла на Хановер Гейт, но тя не се обърна.
Тази целувка сякаш издигна бариера между тях. На следващата вечер тя дойде на срещата с него усмихната както обикновено, но в очите й той съзря някакъв странен, мержелеещ се страх; и когато, седнал до нея, сложи ръка върху нейната, стори му се, че тялото й се сви и отдръпна от него. Беше несъзнателен порив. Той му напомни онзи настоятелен спомен за хълма и потока, когато някоя сърна с меки очи, отклонила се от другите, го оставяше да се приближи съвсем близо до нея, но щом той протегнеше ръка да я погали, избягваше с бързи, трептящи движения.
— Винаги ли носиш ръкавици? — попита я той една вечер малко по-късно.
— Да — отговори тя тихо, — винаги, когато съм на открито.
— Но тук не сме на открито — възрази той. — В градината сме. Няма ли да ги свалиш?
Тя го погледна изпод извитите си вежди, сякаш се опитваше да прочете мислите му. За момента не отговори нищо, но на излизане седна на последната пейка преди изхода и му кимна да дойде до нея. После разкопча бавно бежовите ръкавици, изтегли ги една по една и ги сложи настрани. Тогава за пръв път той видя ръцете й.
Ако беше вдигнал поглед, ако бе видял как слабата й надежда умира, как няма агония завладява кротките й очи, той би се опитал да скрие погнусата, чисто физическото отвращение, което пролича толкова ясно и на лицето му, и в неволното движение, с което се отдръпна от нея. Ръцете й бяха малки и добре оформени, със закръглени извивки, но груби и обгорели сякаш с нажежена ютия, покрити с яркочервени брадавици, и с проядени нокти.
— Трябваше да ти ги покажа още преди — каза тя простичко, като си сложи отново ръкавиците. — Беше глупаво от моя страна. Трябваше да се досетя.
Той се опита да я успокои, но думите му изглеждаха безсмислени и колебливи.
Било заради работата, обясни тя, докато вървяха през парка. След известно време тя правела ръцете такива. Да би успяла да се измъкне оттам по-рано! Но сега вече!… Вече нямало смисъл да се тревожи за това.