Понякога вместо в парка, той обикаляше бедните улици (и около Лисън Гроув и далеч отвъд Еджуеър Роуд, кръстосваше ги до падането на нощта. Но така и не я намери.
Чудеше се, мятайки се в клетката на своята бедност, дали парите биха помогнали. Но суровият, безкраен град, криещ милионите си тайни, сякаш се надсмиваше над тази мисъл. Няколкото лири, които бе спестил, изхарчи за обявления; но не очакваше отговор, и наистина такъв не дойде. Не изглеждаше вероятно тя да ги види.
И така след време паркът и дори улиците около него му станаха омразни; той се премести в друга част на Лондон, надявайки се да забрави. Но така и не успя докрай. Образът често се връщаше в паметта му, когато не мислеше за друго: широката, спокойна алея с нейните пристойни дървета и весели лехи с цветя; и нея — винаги я виждаше седнала там, в рамката на гаснещата светлина. Дребното одухотворено лице, кафявите обувки, сочещи надолу, и по средата — малките бежови ръкавици, сгънати в скута й.