— Разбрах. Този… похитителят католик ли е?
— Не знаем кой е той — признах честно пред измъчената жена. — Не знаем дори дали Челси е била отвлечена. Нека не допускаме най-лошото, мадам. И да се справяме с трудностите една по една.
24.
На стената на коридора към кухнята бяха окачени семейни снимки. Челси беше красиво чернокосо момиче с удивително светлосини, почти сиви очи.
На последната й фотография тя беше със суичър с качулка и надпис „Спасител“ отпред.
— Дъщеря ви е красавица — отбеляза Емили, когато госпожа Скинър ни поведе към голямата полирана маса в кухнята.
— Когато беше на шест, Челси имаше тумор в мозъка. Медулобластом към гръбначния мозък — тихо добави любезната домакиня, докато ни наливаше кафе. — Но напълно го победи. Издържа операциите. Химиотерапията. Тя е истински боец. Това е нищо в сравнение с онази страшна болест. Ще се справи и сега, сигурна съм в това.
Искаше ми се и аз да можех да се надявам толкова силно на благоприятен изход, колкото госпожа Скинър.
Пристигнаха няколко колеги от техническия отдел, за да се заемат с всичките телефони в дома на семейство Скинър. Появи се и техник от ФБР, за да инсталира някакъв нов софтуер за проследяване на имейлите, в случай че похитителят реши да промени тактиката си.
Госпожа Скинър ни показа стаята на Челси на третия етаж. Много просторна, със скосен покрив и малък балкон, от който се откриваше приятна гледка към градината и покрития басейн. Обзавеждането бе елегантно, с модерни мебели. Повече подхождаше на богата трийсет и пет годишна жена, отколкото на една тийнейджърка. В сравнение с тази, стаята на Джейкъб бе простичко обзаведена и някак си детинска.
Трябваше да има връзка между Челси и Джейкъб. И двамата бяха още деца, и двамата — от богати семейства. Научихме, че Челси посещавала „Фийлдстоун“ — скъпо частно училище, разположено близо до „Хорас Ман“ — гимназията, в която бе учил Джейкъб. Дали са се познавали? Възможно ли е някакъв учител да е работил на двете места? Дали това не беше връзката?
Поне в едно бях сигурен: този тип определено не ги подбираше случайно.
След като госпожа Скинър излезе, Емили извади чифт гумени ръкавици и се зае с лаптопа на детето. Като стартов екран се показа страницата на Челси в „Май Спейс“.
Прочетох части от блога й над рамото на Емили. Съдържаше доста хвалби за сексуалните й подвизи. И несдържани фантазии. Останах шокиран, като видях някои нейни съвсем красноречиви снимки.
— Такива ли са момичетата сега? — попита Емили.
Поклатих глава заедно с нея, когато от екрана ни погледна лицето на Челси с мигли, обилно наплескани със спирала. Така ли щеше да изглежда дъщеря ми Джулия, когато след три години навърши седемнайсет?
— Господи, надявам се, че не — казах на глас. — Да не забравя следното: да се присъединя към аскетичната секта на анабаптистите менонити и да спестя пари за къща в някой пущинак. Имам десет деца. Бихме могли да се научим да поддържаме ферма, нали? Ще се върнем към майката земя, ще намалим замърсяването от парниковия ефект и в същото време ще си изградим характерите.
— Не забравяй котката — напомни ми Емили.
— Соки ще пази кравите.
25.
Телефонът ми звънна точно когато излизах от стаята на Челси.
— Здравей, Майк. Как спа? Надявам се, добре?
Кучи син! Заковах се като поразен от удар. Беше той! Лукавото копеле звънеше направо на мен, а не в къщата.
— Много добре — отвърнах му, след като успях да се овладея.
Втурнах се надолу по стъпалата към кабинета, където се бяхме установили. Открих специалиста от техническия отдел и трескаво му посочих телефона си. Той бързо измъкна портативния касетофон от чантата на лаптопа и ми го подаде. Свързах го към слушалката на мобилния.
— Радвам се, че се обаждаш — продължих, колкото за да поддържам разговора. — Къде си? Не е зле да поговорим лично…
— Може би — отвърна той. — А може би не, Майк. Хареса ли ти къщата на Скинър? Изискана е, нали?
Какво? Той знаеше къде се намирам в момента? Или просто гадаеше? Дали наблюдаваше мястото?
— И гледката — продължи похитителят. — Величието на тази страхотна река, лъкатушеща под тези надвиснали скали. Струва си да умреш сред тази красота, ако ме извиниш за израза. Самият Томас Коул надали би могъл да я нарисува в пълния й блясък… Но защо ли споменавам такива имена пред един полицай? Разбираш ли, Томас Коул е бил художник, основател на Хъдсъновата живописна школа.