— Причината, заради която те потърсих, Франсис, е, че последната молба на господин Франклин за помилване е била отхвърлена — обясни му той, дъвчейки. — Тези шибаняци още този петък ще го изпържат на електрическия стол, а расистите там, на Юг, сигурно са докарали вече за него катафалка на паркинга пред затвора. Какво ще направиш? Надявам се, че републиканците ще са щастливи, след като е останал един бедняк по-малко.
Франсис Муни не повярва на ушите си, когато в помещението се разнесе смях. Господин Реджиналд Франклин, син на бедна местна жена и мъж с умствени затруднения, щеше да бъде екзекутиран от американското правителство. Какво смешно може да има в това?
— Провери ли да не са му нарушени правата? — запита Франсис.
— Разбира се — отговори Кърт. — Но Апелативният съд предпочете да потвърди присъдата.
— Винаги правят така — ядосано заговори Франсис. — Взе ли копие от полицейския рапорт, както те посъветвах? Провери ли дали първият му адвокат е бил добре подбран? Да не е проспал нещо?
Сега в помещението се възцари тишина. Кърт остави сандвича си на масата и се изправи.
— Не, нямах възможност — призна той накрая. — Заради това ти се обадих.
— Нямал си възможност, така ли? — разкрещя се Франсис. Скочи от стола, който изскърца застрашително. — Да не си си загубил ума? Този мъж го грози екзекуция!
— За бога, Франсис — промърмори Кърт и сведе глава. — Успокой се.
— Не мога — призна си Франсис. Не искаше да се разплаче. Не и пред тези деца. Но не успя да се сдържи и порой от горещи сълзи рукна по зачервеното му лице. — Не виждаш ли, че не мога да се успокоя? — изрече задъхано, докато изскачаше през вратата. — Няма никакво време за губене.
41.
Излязохме на просторния площад „Лоу Плаза“ пред Колумбийския университет и се насочихме към кабинета на касиера, за да се сдобием с повече лична информация за Дан Хейстингс. И точно тогава телефонът ми звънна.
— Майк — извика детектив Шулц, — тръгни веднага към кабинета на вицепрезидента в библиотеката „Лоу“. Нуждаем се от помощта ти. Направо няма да повярваш какво се случи.
Срещнах се с разтревожените Рамирес и Шулц в коридора на втория етаж на сградата на колежа, увенчана с прочутия купол. Администрацията не позволяваше на моите детективи да вземат видеозаписите от охранителните камери в кампуса поради „съображения за сигурност“.
— Тези безумци действат, сякаш сме от КГБ и подбираме хора, за да ги пращаме в ГУЛаг, а не че се опитваме да спасим живота на някой от отвлечените студенти — изрече гневно Рамирес.
След като спорихме двайсет минути, накрая надделя тревогата за града и се стигна до съставяне на призовка до ръководството на университета да предостави на нюйоркската полиция всичките видеозаписи, заедно с цялата налична информация за Дан Хейстингс.
— Това може да се случи само в Ню Йорк — изкоментира агент Паркър, когато се насочихме към Бродуей с форда „Краун Виктория“, който й бе предоставен от нюйоркската централа на ФБР.
— Или в кампуса на някой от колежите в Бръшляновата лига.
Гордън Хейстингс — бащата на жертвата, живееше в центъра, в Сохо, на Принс Стрийт. Докато Емили беше зад волана, аз изслушах какво казаха за него по радиостанцията 1010 WINS, наричана от нюйоркчани накратко „Тен-тен-уайнс“.
Гордън Хейстингс започнал да работи за Рупърт Мърдок, но сега въртял собствен бизнес, като изкупувал радиостанции и телевизионни канали, предимно в Канада и Европа. Богатството му се оценявало на осемстотин милиона долара. Дори не можех да си представя как изглежда такава огромна купчина пари. Нито можех да отгатна на какво би бил готов такъв богаташ, ако е отвлечен безпомощният му син.
Докато шофираше, Емили се свърза с офиса на ФБР в Ню Йорк и провери сведенията за Гордън Хейстингс в националния център за криминални данни и в другите федерални бази данни.
— Гордън Хейстингс е роден и отрасъл в Шотландия — осведоми ме тя, като приключи с проверката след няколко минути. — Но станал гражданин на САЩ преди две години. Досието му е чисто, макар че колегите от данъчната полиция продължават да го следят заради някакви негови изказвания за офшорни сметки, направени в интервю пред списание „Венити Феър“.
— Представям си го — кимнах. — Всичките ми интервюта пред „Венити Феър“ винаги са минавали все така безпроблемно.
Миг по-късно, когато завихме от Бродуей по Принс Стрийт, аз изсумтях сърдито.
Пред оградата от ковано желязо пред къщата на Хейстингс вече бяха струпани цяла дузина микробуси на новинарските агенции. Когато паркирахме, студените очи на обективите на камерите се вторачиха в нас. Аз пък извърнах към тях само ледената си физиономия със студени ирландски очи.