Нездравословна храна и здравословна доза напрежение по пътищата, помислих си, като кимнах, искрено впечатлен от умението й. Моят нов партньор удивително бързо заприличваше на типичен нюйоркски полицай.
Успокоението ми след душа и срещата с децата се запази само за по-малко от една нюйоркска минута, докато прелиствах набързо страниците от бележника й. Последната жертва бе още по-млада: Мери Бет Хаас, седемнайсетгодишна гимназистка. Изчезнала от обяд. За последен път била забелязана да напуска много изисканата девическа гимназия „Бриърли“ на Източна осемдесет и трета улица. Тръгвала за гимнастическия салон на гимназията, намиращ се наблизо, на Източна осемдесет и седма улица. Но никога не стигнала там. Все едно че тийнейджърката се изпарила във въздуха.
— Поразителна е приликата с отвличането на Дан Хейстингс — промърморих. — И двете жертви са били похитени от елитни училища в Манхатън. Трябва да проверим дали сред учителите има някои, които преподават и на двете места.
— Няма ли нови следи по случая на Дан Хейстингс? — попита ме Емили.
— Няколко полицаи от Двадесет и шести участък издирват приятелката му, рускинята, но засега не са открили нищо — казах й аз и отново се взрях в бележките й.
Прочетох, че Ан Хаас, майката на Мери Бет, е главен изпълнителен директор и основен акционер на фонда „Прайс Темпълтън“ — втория по значение фонд за взаимни инвестиции на Уолстрийт. Не бе чудно, че този най-нов случай на отвличане бе вдигнал огромна тревога в Градското полицейско управление на Ню Йорк.
— Проверих в „Гугъл“ за майката — каза Емили. — Изглежда, тя е петата или шестата по богатство жена в страната. Баща й основал този фонд, но се говори, че тя започнала да работи за фонда като анализатор и вероятно е щяла да приключи кариерата си като главен изпълнителен директор, ако по силата на завещанието на баща си не притежавала трийсет и четири процента от акциите. Освен това Ан Хаас била сред най-щедрите дарители на Нюйоркската филхармония и на обществената библиотека в града.
— Още едно дете от най-богатите нюйоркчани, като фамилиите Дънинг, Скинър и Гордън Хейстингс? — попитах аз.
Емили кимна утвърдително и продължи:
— Не мога да повярвам, че толкова бързо отвлече следващата си жертва. На практика се получава, че трябва да е похитил Мери Бет, преди да предадем парите за откупа на Дан Хейстингс.
— За бога! — изръмжах. Идеше ми да ударя нещо. — Мислех, че ще приключи, след като си получи петте милиона. Две престъпления в един ден? От какво е направен този тип? И какво, по дяволите, иска, ако не са парите?
Профучахме по моста Бруклин и отбихме по първия изход към градския район с най-скъпите жилища — Бруклин Хайтс. Две полицейски коли без опознавателни знаци вече бяха паркирани пред представителна сграда от кафяв пясъчник в стил гръцки неокласицизъм на обрамчената с дървета улица „Кълъмбия Хайтс“. Там живееше семейство Хаас. От квартала се откриваше приятна гледка към крайбрежния булевард в подножието на Бруклинските възвишения и оттам — може би най-великолепният изглед към Долен Манхатън.
Вратата ни отвори жена, която познавах като детектив от отдел „Убийства“ към полицейското управление в Бруклин. Зад нея криминалист, с надпис „Нюйоркска полиция“ на гърба на якето си, монтираше нещо в телефона на стената.
Вдигнах поглед към слизащата по стъпалата дребна жена, някъде около петдесетте, с много къса руса коса. Тя не спираше да прокарва несъзнателно ръка през косата си, докато говореше бързо по мобилния телефон. Простенах мислено, щом видях отчаянието, изписано по лицето на Ан Хаас. Можех само да си представям какво преживяваше в момента. Колко ли зле бих се чувствал аз, сломен и едновременно вбесен, ако липсваше някое от децата ми? Нямаше съмнение, че госпожа Хаас се бе озовала в истински ад.
— Мисля, че от ФБР вече са тук, Джон. По-късно ще ти позвъня — довърши разговора разстроената майка. Махна ни с ръка да я последваме в дневната.
Пусна телефона върху стар дъбов пътнически сандък, истинска антика, който използваше за масичка за кафе, преди да се строполи назад върху големия диван с копринена дамаска. Въпреки скъпия си костюм, когато подви под себе си краката си в черни чорапи, тя внезапно ми заприлича на малко момиченце. Малко момиченце, изгубило единствената си кукла, казах си аз.
Ясните, въпреки нощта, очертания на сградите от Долен Манхатън сякаш дращеха по стъклата на прозорците зад нея, гледащи към реката. Жената извърна лице и зарея поглед в извисяващите се небостъргачи.