Харди, до момента неочаквано обнадежден от възможността да разполага с източниците на цялото полицейско управление, които да работят в негова полза, все пак не желаеше да настоява. Той държеше картите тук и Глицки или щеше да осъзнае този факт, или нямаше. Той отпи от содата си и сложи няколко парченца масло с подправки върху рибата си.
— Ще могат да го открият — каза Глицки.
Харди поклати глава.
— Преди това. Под масата — под същата тази маса, ако желаеш, — но преди да мине през Стайър и компания. От това, което казваш, излиза, че Джакман ще те подкрепи, а също и Батист.
— Моята група — отвърна той. — Брако и Скиф. Ако подкопая случая им…
— Разбирам. Въпреки че човек би могъл да поспори дали случаят вече не е достатъчно подкопан и те заслужават всичко, което им се случва. Но отново ти казвам, Ейб, проблемът не е мой. И хей, това, което имам, може и да не е важно.
Отне на Глицки още една цяла минута, може би повече, а Харди ядеше с очевидна наслада и не обръщаше внимание.
Най-сетне Глицки капитулира.
— Искаш ли да подпиша клетвена декларация, или думата ми ти е достатъчна?
Харди остави вилицата си. Пое си дълбоко дъх.
— Има човек, който може би се нарича Пако или може би не и който е познавал и Левън Пресли, и Дилън Воглър в университета и понякога се е мяркал в „Бей Бийнс Уест“, за да купува от тревата. Но не и след октомври.
— Може би се нарича Пако или може би не — повтори Ейб презрително. — Затова ли преговаряхме досега?
Харди сви рамене.
— С това разполагам, Ейб. Руиз го е търсил.
— Какво имаш предвид?
— Руиз щеше да се свърже с Уайът Хънт, ако Пако се върнеше отново в „Бей Бийнс Уест“. И между другото изглежда, че всички там са получавали дял от печалбите.
— Да, предполагахме нещо подобно. Този път ще разговарям с всички, не само с неколцина избрани. Но този Пако в списъка на Воглър ли е?
— Не.
— Не, разбира се, че не — отвърна Глицки. — Няма как да е бил. Ти как разбра за него?
— Първо Руиз. След това Мая.
Очите на Глицки се присвиха.
— И тя го е познавала.
— Знаела е за него. Името. В университета. Мотаел се е с Воглър и Пресли и — може би — е убил човек в магазин за алкохол, който са опитали да оберат.
Това спря Глицки посред хапката.
— Може би.
Харди сви рамене. Беше каквото беше.
— Къде?
— Не зная. Освен че е било най-вероятно средата на деветдесетте — деветдесет и пета или и шеста.
— Може да е било във вестниците. Сигурно е имало разследване. Може да е бил заподозрян.
— Забавлявай се на воля — рече Харди.
— Пако знаеше ли, че Руиз го е търсил?
— Нямам представа. Обаче някой от хората, които работят там, може да му е казал.
Глицки остави вилицата си.
— И не си измисляш всичко това?
— Ни най-малко.
След обяд Харди се изправи и се приближи до съдебния счетоводител на свидетелската скамейка, който му се стори също толкова спокоен, колкото бе цяла сутрин.
— Господин Шермър — започна, — вие дадохте доста голяма доза технически свидетелски показания за счетоводната практика, работата с числа. Възможно ли е с някои от тези числа да стане грешка?
— Ами да, разбира се. При някои до по-голяма степен, отколкото с други, но като цяло, да.
— Да вземем анализа, който предложихте за брутните приходи на „Бей Бийнс Уест“ срещу количеството сурово кафе, купено през изминалата фискална година, това повече или по-малко вероятно е да бъде сгрешено, отколкото други изчисления, които сте предоставили и споделили с журито?
— Ами има доста висок шанс за грешка. Все пак е приблизително.
— Приблизително с доста висок шанс за грешка. Разбирам. Има ли усвоен стандарт в индустрията, който да изброява толерантността за грешки в този вид анализи?
Сега за първи път лицето на Шермър се изкриви в нещо като гримаса.
— Не съм сигурен какво имате предвид.
— Е, имам предвид, че взимате определено количество суров продукт — кафе в този случай — и му правите анализ, който показва, че отнема, да речем, килограм кафе, за да се направят определен брой чаши кафе и след това заключвате, че заведението не е закупило достатъчно сурово кафе за направата на толкова чаши кафе, колкото е заявено, че са продадени. Не е ли това основната идея?