Пийваше си от биричката и се взираше в тропическата си рибка, която не му даваше никакви отговори, когато мобилният му телефон завибрира върху колана му. Обаждаше се Уайът Хънт — нетипично за него, в извън работно време. Би трябвало да е попаднал на нещо.
— Кажи ми, че си попаднал на нещо!
— Да, натъкнахме се на нещо — отвърна Хънт, — но няма да те направи много щастлив.
— Слушам.
— Относно момчето, което е извършило обира с Дилън Воглър. Бил е приятел на нашата клиентка, когато се е подвизавала в университета. Името му е Левън Пресли.
— Добре.
— Не, не е добре, както се оказа. Левън е мъртъв.
16.
Вихреният вятър блъсна вратата на колата на Даръл Брако от ръцете му и я затвори вместо него под изсипващия се пороен дъжд върху асфалтовата настилка. Инспекторът наведе глава, дръпна качулката на жълтия си анорак и бързо притича в очевидната посока — към буса на съдебния следовател, паркиран пред патрулна полицейска кола, чиито светлини осветяваха верандата и предните прозорци. Часът бе десет и четирийсет и три минути, когато Брако показа значката си на двамата патрулиращи полицаи, стоящи пред вратата.
Дебра Скиф вече беше вътре и заедно с няколко полицейски служители проучваха сцената на местопрестъплението. Стояха на ъгъла между коридора и кухнята. Тук бяха Ленърд Фаро и екип от двама инспектори — Бени Йънг и Ал Талънт, които бяха приели повикването. Всички се стремяха да не пречат на фотографа да си свърши работата.
Скиф бе видимо мокра и от нея не струеше щастие. Даръл огледа наоколо — убийството бе извършено на приземния етаж в предната дясна част на викторианска сграда в квартал Потреро Хил. Нямаше очевидни следи от борба в дневната, където се намираше Брако. Разстроен млад човек седеше на дивана, с ръце, мушнати между колената, докато друг патрулиращ полицай седна срещу него, без да промълви и дума.
Нямаше много следи от борба и в кухнята, към която Брако хвърли поглед през рамото на Скиф, с изключение на обърнат кухненски стол, проснатото тяло на пода и локвата кръв под главата на Левън.
— Не че не съм развълнуван от присъствието си тук — съобщи Брако на всички присъстващи, — но би ли могъл някой да ми припомни, защо се нуждаете от Деб и мен?
Талънт бе в средата на трийсетте си години, бегач на дълги разстояния с големи зъби, с двойна брадичка и вечно леко набола брада, която никога не можеше да избръсне гладко.
— Не е по наше желание — отвърна той. — Уведомихме Глицки и той нареди да ви повикаме.
Дебра се обърна към партньора си:
— Слушай, Даръл, защо не оставиш Бен да говори?
Йънг, със здраво телосложение и обикновено във весело настроение, в момента изглеждаше сякаш всичко му е непоносимо и е напълно изтощен. Протегна се и натисна бутон на телефона в кухненския ъгъл.
— Левън — прозвуча мъжки глас, — аз съм частен детектив Уайът Хънт и работя за един адвокат от града, представляващ жена, която се нарича Мая Таунсхенд и ти може би познаваш като Мая Фиск. Предполагам, че с нея сте посещавали общ университет. Ако би могъл да ми отделиш малко време, искам да ти задам няколко въпроса и бих бил благодарен, ако ми върнеш обаждането. Номерът на мобилния ми телефон, на който можеш да звъннеш по всяко време, е…
Йънг натисна бутона стоп и се обърна към колегите си:
— Обадихме се на Хънт и го попитахме върху какво точно работи и така стигнахме до Дилън Воглър. Името ми прозвуча познато, обсъдихме го и решихме да звъннем на Ейб.
— Добре, че сте се обадили, Бени — каза Скиф. — Не обръщай внимание на Даръл. Става малко раздразнителен, когато му прекъснат съня за разкрасяване.
— Хей — обади се Брако, — не съм раздразнен. Казах, че съм развълнуван от присъствието си тук. А след като е свързано с разследването около Воглър, толкова по-добре — посочи към дневната. — Кое е това дете там?
— Гаджето му — отвърна Йънг. — Казва се Брандън Лоурънс и твърди, че е актьор. Той ни се обади и изчака да дойдем. Имали са уговорка за вечеря и е разполагал с ключ от апартамента, но когато е пристигнал, всичко е било приключило и мисля, че му вярвам.
— Нека все пак да го задържим още малко.
— Затова и се намира още тук — малко грубо изкоментира Талънт. — Никъде няма да ходи, докато не го пуснем.
— Хей, без да се обиждаме, Ал. Като видя пресен труп и леко се надъхвам. — Брако погледна около и под тялото и се обърна към началника: — И така, Пен, с какво разполагаме?