Или бе изпълнен със съжаление.
При сигнала, даден от съдебния пристав, Харди се изправи и отиде до вратата на гърба на съдебната зала, водеща към коридора и към стаята на съдията. Там, извън погледа на съдебните заседатели, приставът свали белезниците от ръцете на Мая и двамата влязоха, следвани от служителя на съда. Заеха местата си.
Харди смяташе за проява на съдебно безсрамие, макар по-скоро да бе откровена лична обида към него, решението на Браун Мая да няма право да се преоблече или да носи обикновени ежедневни дрехи, когато се явява на процеса. Изрази становище, че клиентката му ще трябва да седи до него в оранжев гащеризон по време на процеса.
Харди, полудял от гняв, написа резюме от петдесет страници, преди да успее да убеди Браун, че при провеждането на множество федерални и щатски дела, по категоричен начин се смяташе, че подсъдимите имат безпрекословно право да се появят пред заседателите в цивилни дрехи. Написа, че облечена като затворничка, ще бъде възприета от съдебните заседатели като различна от гражданин, който пледира, че е невинен. Не бе проницателно психологическо наблюдение, че внушението е, че вече е виновна за нещо, осъдена. Не би следвало да е в затвора и така облечена, ако не бе извършила нещо и не представляваше опасност за обществото. Позицията на Браун бе нелепа и бе отхвърлена от съдилищата завинаги преди повече от петдесет години. Въпреки това тя допусна това абсолютно неподлежащо на дебат положение неохотно и с нежелание.
Шумът от коридора намаля слабо. Мая объркано погледна Харди, а след това се огледа около себе си, кимна на мъжа си, седнал на първия ред от нейната страна. Може би се почувства облекчена, че не вижда тук децата си, които живееха със семейство Фиск, докато тя се намираше в затвора.
Харди си помисли, че всичко това е ужасно. Просто ужасно.
А онова, което го влошаваше и направо му се струваше непоносимо, бе, че въпреки липсата на убедителни доказателства най-накрая той почти бе изгубил вярата, че тя всъщност не е виновна за двете убийства.
Разбира се, съзнаваше, че го е извършила против волята си, за да не се разкрие нещо или да й се наложи да лежи в затвора.
Също така, докато семейството й и нейният свят отвън изглежда се сгромолясваха, с времето ставаше все по-примирена и по-малко концентрирана върху защитата си и се държеше сякаш заслужава това, което й се случва. Все още си придаваше вид, че има желание да бъде доказана нейната невинност, но по-скоро защото децата й имаха нужда тя да бъде невинна. Не би желала да живеят с факта, че тяхната майка се намира в затвора, осъдена за убийство. За самата нея изглежда това не представляваше толкова критичен въпрос.
Когато всички станаха, Харди се изправи и издърпа нейния стол, защото друг пристав вкарваше съдебните заседатели от стая, намираща се в най-отдалечената част на същия коридор, по който Харди и Мая току-що бяха минали, за да влязат в съдебната зала. Когато всички заседатели седнаха, тя също седна, а адвокатът побутна стола й напред, докато тя не се настани удобно. Докато я подготвяше за изпитанието, Мая хвърли поглед към новоизбраните съдебни заседатели и кимна няколко пъти, като се стараеше да осъществи колкото се може по-естествен контакт с очи.
Според него съдебните заседатели бяха сносни. Девет мъже и три жени. Петима бели, четирима афроамериканци, трима азиатци. Всички на възраст между четирийсет и седемдесет години и Харди предположи, поради различни нюанси, че поне седмина или осмина бяха пробвали марихуана. Деветима от тях имаха стабилна работа. Двама от мъжете и една жена бяха пенсионери, постигнали умерен успех в работата си. Харди бе изненадан, че Стайър не бе освободил някои от тях. Вероятно прокурорът не бе оценил достатъчно ролята на предубежденията при стратегията си за избор на съдебни заседатели.
Макар Харди да знаеше, че понякога просто е късметлия.
Въпреки че, предвид развоя на събитията, това хич не важеше в този случай.
Но още преди Харди да има възможността да седне отново, зад него хората в коридора се развълнуваха и двамата с Мая се обърнаха, за да разберат причината.
— Виж! — възкликна Харди.