Изражението й бе досущ като на Джокондата. Дали и нейният портрет не се бе присъединил към неговото съкровище? Какво ли бяха прибрали от Лувъра?
— Не бих казала, че хонорарът ви ще стане по-малък по този начин. Подобна гривна не може да се закупи с пари.
— Както и вещите, които взех за вас.
— Алчен човек сте, господин Аштън. Много добре знаете, че притежателят на такъв ускорител може да държи целия свят в ръцете си.
— И какво от това? След като взехте това, което ви трябва от нашата планета, тя интересува ли ви повече?
Настъпи кратка пауза. След това жената съвсем неочаквано се усмихна.
— Значи, успяхте да разберете, че не съм част от вашия свят.
— Да. Знам също, че ползвате не само моите услуги. От Марс ли идвате, или няма да ми кажете?
— Нямам нищо против да ви кажа. Едва ли обаче ще ми благодарите за това.
Аштън я изгледа въпросително. Какво искаше да му каже с тези думи? Неволно постави ръка зад гърба си, за да укрие гривната.
— Не, не съм от Марс и въобще от никаква планета. Не вярвам да разберете какво представлявам, но все пак ще ви кажа. Идвам от бъдещето.
— От бъдещето ли? Та това е смехотворно!
— Настина ли? Защо, според вас?
— Ако това бе възможно, цялата ни история щеше да е изпълнена с пътешественици във времето. Освен това, би довело до абсурди. Пътешествията в миналото биха могли да изменят настоящето и да предизвикат всякакви парадокси.
— Доводите ви не са съвсем неоснователни, макар и да не са толкова оригинални, колкото мислите. Те обаче отричат възможността да се пътува във времето въобще и нямат отношение към сегашния ни съвсем частен случай.
— Какво му е особеното? — попита Аштън.
— В много редки случаи чрез освобождаването на огромно количество енергия е възможно да се извърши пробив във времето. Продължава само частица от секундата, обаче през този миг бъдещето получава достъп до миналото, макар и само ограничен. В състояние сме да изпратим при вас своя разум, но не и тялото си.
— Да не би да искате да кажете — попита Аштън, — че тялото, което виждам, е взето под наем?
— Платих си за тази услуга, както платих и на вас. Собственичката нямаше нищо против. Изрядни сме, що се отнася до нашите задължения по сделки.
Мислите на Аштън ускориха хода си. Ако чутото бе истина, той разполагаше със съвсем реални предимства.
— Искате да кажете, че нямате пряк контрол над материята и трябва да използвате посредничеството на хора, така ли? — продължи.
— Да. Дори и гривните бяха произведени тук под наш мисловен контрол.
Тя му обясняваше твърде охотно твърде много неща, като не криеше пределите на своите възможности. За Аштън това бе сигнал за тревога, но вече бе твърде късно да отстъпва.
— В такъв случай излиза — започна бавно, — че не сте в състояние да ме принудите да ви върна гривната.
— Съвършено сте прав.
— Това исках да знам.
В усмивката й той съзря нещо, от което кръвта му изстина.
— Не сме отмъстителни или лоши хора, господин Аштън — каза му тихо. — Това, което ще сторя след малко, е в съответствие с моето чувство за справедливост. Поискахте да ви дам тази гривна. Можете да я задържите. Сега ще ви обясня ползата, която можете да имате от нея.
За миг Аштън усети внезапно неудържимо желание да върне ускорителя. Тя изглежда отгатна мислите му.
— Вече е късно. Настоявам да я задържите. Мога да ви уверя в едно — че няма да се изхаби. Ще можете да я ползвате — загадъчната усмивка отново се появи — до края на живота си.
Имате ли нещо против да направим заедно кратка разходка, господин Аштън? Свърших си работата тук и ми се ще да погледна за последен път вашия свят, преди да го напусна завинаги.
Без да изчака отговора му, отправи се към железния портал. Аштън, изгарящ от любопитство, я последва.
Вървяха, без да разменят дума, докато стигнаха до замръзналия булевард Тотнъм Коурт Роуд. Тя погледна за миг застиналите в неподвижност тълпи и въздъхна.
— Не мога да престана да съжалявам и за тях, и за вас. Чудя се дали можеше да имате друга съдба.
— Какво искате да кажете?
— Преди малко, господин Аштън, изказахте убедеността си, че бъдещето не трябва да посяга към миналото, защото това би могло да промени хода на историята. Правилен аргумент, не ще и дума, но съвсем неуместен за случая. Виждате ли, на вашия свят не му остана повече история за променяне.
Тя посочи с пръст нещо зад гърба му и Аштън бързо се извърна на петите си. Видя само вестникар, надвесил се над купчина вестници. До него имаше неподвижен афиш, издут от вятъра на този неподвижен свят. Върху него бяха написани с големи букви няколко думи, които Аштън, макар и с усилия, успя да разчете.