— Уха, това е страхотно! Истинска крепост! — възкликнах, оглеждайки се с учудване. — Можете да вдигате моста и да издържите на истинска обсада.
Намирах се в огромна стая с капандура и два прозореца в ниши в задната част и още два в предната, където таванът беше скосен. Цялото помещение беше боядисано в искрящо бяло и изглеждаше стерилно като операционна. Всяка карфица си бе на мястото, нямаше нито едно петно или мръсотия, никаква прах, нито дори следа от изсъхнали дъждовни капки по стъклото на прозореца. Тъй като беше мансарда, под прозорците имаше седалки с бели кадифени възглавници върху тях. Картините бяха обърнати с лица към стената в боядисаната в бяло етажерка, имаше голям професионален статив, (също бял), подиум с един бял стол върху него и малък бял скрин с чекмеджета до статива. Това беше работното място. За времето, когато си почиваше, той имаше два стола, покрити с бяло рипсено кадифе, бели лавици за книги, където всяка книга стоеше изправена, бял болничен параван около кухненския кът, квадратна бяла маса и два бели дървени стола. Дори подът беше боядисан бял! Върху него също нямаше нито едно петънце. Лампите бяха флуоресцентни, бели. Единственият различен цвят бе едно сиво войнишко одеяло върху двойното му легло.
След като пръв бе преминал на лична тема с онази малка забележка относно гърдите ми — какво нахалство! — му казах направо какво мисля.
— Мили Боже, ти сигурно си маниак на тема чистота и ред! Мога да се обзаложа, че когато изстискваш боя от тубата, започваш от дъното, сетне внимателно сгъваш празното място и със сигурност го правиш да бъде квадратно!
Той се усмихна и наклони главата си на една страна като живо, малко кученце.
— Седни — рече и изчезна зад паравана, за да направи кафе. Седнах и говорих с него през снежнобелите памучни стени на паравана, а когато той се появи с кафето в две бели чаши, ние просто продължихме разговора си. Бил момче от прериите, както каза, израснал в огромна ферма за овце в пустинните области на Западен Кунсленд и Северните територии. Баща му бил готвачът на фермата, но първо и преди всичко бил пияница, така че Тоби бил човекът, който в повечето случаи готвел, за да не загуби баща му работата си. Нямал нищо против да го прави заради стареца, който очевидно бе умрял от пиячката. Дотогава рисунките му били детски, с водни бои, а хартията — евтина бакалска хартия, която купувал от офиса на овцевъдната ферма, както и моливите НВ. След смъртта на баща си, се упътил към Биг Смоук17, за да се научи как да рисува, при това с маслени бои.
— Но Сидни е жесток, когато не познаваш нито една жива душа и сламките все още стърчат зад ушите ти — рече той, като наля тризвездно бренди в неговата втора чаша кафе. — Опитах се да работя в областта на готварството — хотели, пансиони, кухни, болница „Конкорд Рипат“. Беше ужасно — сред гласове, които не говорят английски, и хлебарки, които бяха навсякъде, с изключение на болницата. Трябва да призная това на болниците, те поне са чисти. Но храната беше по-лоша и от храната във фермата. Тогава се преместих в Кингс Крос. Живеех в барака шест на осем в задния двор на една къща на Келет Стрийт, когато срещнах Папи. Тя ме доведе в Къщата да се срещна с мадам Делвекио Шварц, която ми предложи да наема мансардата за три лири на седмица и да й платя, когато имам парите. Разбираш ли, когато гледаш статуите на Света Богородица, на Света Тереза и на останалите, виждаш, че те са прекрасни жени. Но аз мислех, че мадам Делвекио Шварц, ужасно грозната стара вещица, беше най-красивата жена, която бях виждал. Един ден, когато съм по-уверен в себе си, ще я нарисувам с Фло на коляното.
— Все още ли готвиш? — попитах. Той ме погледна презрително.
— О, не! Мадам Делвекио Шварц ме посъветва да се хвана на работа — да поставям нитове в една фабрика. „Ще печелиш добри мангизи и няма да страдаш ни най-малко, пич“, така ми каза. Послушах съвета й и сега завинтвам гайки в Александрия, когато не рисувам тук.
— От колко време живееш в Къщата? — попитах.
— От четири години. През март станаха четири.
Когато му предложих да измия чашите от кафето, той ме изгледа ужасено — вероятно си мислеше, че няма да го направя както трябва. Така че си вдигнах чуковете и слязох в моя собствен апартамент в определено замислено настроение. Какъв ден само! По-точно, какъв уикенд. Тоби Еванс. Беше съвсем искрен. Но когато спомена името на Папи, забелязах сянка на някакво ново чувство в очите му.
Тъга, болка. Леко ми просветна — ами, да! Той беше влюбен в Папи! Която не бях виждала, откакто се бях нанесла тук.
О, колко съм изморена. Време е да гася светлината и да се насладя на моята втора нощ в двойното легло. Отсега нататък знам със сигурност едно нещо — никога повече няма да спя в единично легло. Какъв разкош!