— Точно там е работата, я — процедих през зъби. — Мърл все още ми опява на тема Дейвид — бил божествен, не съм знаела каква късметлийка съм. Но честно казано, той ми действа на нервите и от него направо ми се повдига! Заедно сме от толкова дълго време, че всяко друго момче, което познавам, си мисли, че вече съм спала с него — а аз всъщност така и не получих възможността да открия какво представлява останалата част от мъжкия свят, по дяволите!
Но тя дори не ме слушаше. Мама и татко одобряваха Дейвид, винаги са го одобрявали. Може би ако имах сестра или бях по-близо до възрастта на братята ми… Трудно е да бъдеш непредвидено, случайно появило се същество от другия пол! Имам предвид, че моите двама братя Гевин и Питър, които са в средата на трийсетте години, все още живеят у дома, свалят орди от жени на задните седалки на бусовете си върху непромокаеми матраци, помагат на татко в нашия магазин за спортни стоки и играят крикет в свободното си време — изобщо си живеят като в „Животът на Райли!“3. А аз трябва да споделям една обща стая с баба, която пишка в гърне и го изхвърля върху тревата в дъното на задния ни двор. Воня.
— Имаш късмет, Роджър, че не го изхвърлям върху прането на съседите! — сопна се тя на татко, когато той се опита да й направи забележка.
Този дневник се оказа чудесна идея!
Срещала съм се с достатъчно чудати и чудесни психиатри, за да осъзная, че сега имам „средство, чрез което да се освободя от разочарованията и ограниченията“. Мърл ми подхвърли идеята да си водя дневник — подозирам, че се надява да надникне в него, когато ми идва на гости, но няма начин. Нямам намерение да й предоставя удобен случай. Вече измислих къде да го скрия — под подвижната дъска под леглото на баба, точно до гърнето й.
Желанията ми тази вечер: Никакъв Дейвид Мърчисън в живота ми. Никакво гърне. Никакви наденички с лют сос. Една стая само за мен. Годежен пръстен, който да мога да хвърля в лицето на Дейвид. Той каза, че не ми е дал такъв, защото било само излишно прахосване на пари. Какъв нещастник!
Събота, 2 януари 1960 година
Намерих си работа! След като миналата година издържах последните изпити в техническия колеж в Сидни, подадох молба за работа в рентгеновото отделение на болница „Роял Куинс“ за длъжността техник-лаборант и днес получих писмо, че съм приета! Трябва да започна този понеделник като главен рентгенов лаборант в най-голямата болница в Южен Хампшър — повече от хиляда легла! Болница „Райд“, моята стара Алма матер, изглежда пред нея така, както би изглеждала малка гумена лодчица в сравнение с „Куин Елизабет“. Сега като се замисля, осъзнавам, че беше грешка да се обучавам в болница „Райд“, но на времето, когато Дейвид ми го предложи, сметнах това за брилянтна идея. Неговият по-голям брат Нед беше там регистратор — щях да имам приятел в двора. Ха-ха! Всъщност се сдобих с куче пазач! Всеки път, когато някой индивид от мъжки пол ми отправеше малко по такъв поглед, гадът Нед Мърчисън го предупреждаваше: „Стоп! Това е момичето на брат ми!“ Така че никакво бракониерство в забранените територии! В началото не ми правеше впечатление и ми беше все едно, но когато надраснах тийнейджърската си скромност, несигурност и срамежливост, когато започнах да мисля, че с този X или онзи Y би ми било приятно да изляза, това се превърна в огромен проблем. Истинско колосално тресавище!
Обучението ми в „Райд“ въпреки всичко си имаше едно предимство. За да стигна до там с градския транспорт, ми трябваха цели два часа, а да уча в превозно средство беше по-добре от опитите ми да уча в резиденцията на семейство Пурсел, между баба и мама, които гледат телевизия, и мъжете, които узурпират цялата вечер, докато мият чинии и дрънкат безспир — крикет, крикет, и пак крикет. Клинт Уокър и Ефрем Цимбалист Джуниър в дневната, Кийт Милер и Дон Брадман в кухнята и никакви врати между двете помещения, а единственото място, където може да се учи, е масата в трапезарията. Дайте ми един автобус или влак по-добре! По възможност всеки ден! И знаете ли какво стана? Убих ги! Бях първа по всичко! С възможно най-високите оценки. Ето защо получих работата в „Роял Куинс“. Когато резултатите излязоха, мама и татко погълчаха малко, защото, след като завърших гимназията „Рандуик“, отказах да отида в университета, за да получа степен по естествени науки или медицина. Предполагам, че отличните ми резултати по рентгенология бяха съживили недоволството им от моята липса, на каквато и да е амбиция. Но кой би искал да отиде в университета и да страда от прашките и стрелите на всички онези мъже, които не желаят жени в мъжките си професии? Не и аз! Без мен!