Срещнах една санитарка в мрачното място, наречено съблекалня, където са разположени нашите шкафчета и тоалетни. Харесах я още от пръв поглед, много повече, от която и да е лаборантка, която видях днес. Моите две помощнички са мили хлапета, но и двете са първокурснички, така че са малко досадни. Докато санитарката Папеле Сутама е интересна. Името е чуждоземско — също като собственичката си. Очите й са издължени, в тях определено има повече китайско наследство. Това си помислих, когато я видях. Не е японка, краката й са прекалено прави и добре оформени. По-късно ми призна, че е китайка. О, тя просто е най-красивото момиче, което някога съм виждала! Устата й е като розова пъпка, скулите й са умопомрачителни, направо можеш да умреш, веждите й са изписани. Известна е като Папи и името й прилича. Едно дребно, крехко и фино създание, приличащо на елф, високо не повече от пет стъпки4 и много тънко, без да изглежда като че ли току-що е излязло от „Белсен“ като онази анорексичка, която психиатърът ми изпрати, за да направя рентгенова снимка на гърдите й. Не проумявам защо тези нещастни пубери се самоизмъчват и гладуват до смърт? Но да се върна на Папи, чиято кожа е като коприна и има цвят на слонова кост.
Папи също ме хареса. Така че, когато откри, че съм си донесла обяд от къщи, ми предложи да го изям, докато си правим компания на тревата зад моргата, която не е много далеч от рентгеновата лаборатория, но сестра Агата не може да ни види, докато патрулира из нея. Сестра Агата не обядва, тя е прекалено заета да лъска и полира своята империя. Разбира се, ние никога не отсъстваме цял час, особено в понеделниците, когато всичко, събрало се през уикенда, се изсипва накуп в болницата и трябва да бъде изцедено както при нормални обстоятелства. Обаче Папи и аз успяхме да открием много неща за себе си, макар и само за трийсет минути.
Първото нещо, което тя ми каза, бе, че живее в Кингс Крос. Божичко! Това е единствената част на Сидни, която татко поставя извън разрешената зона, под забрана. Бърлогата на порока, така го нарича баба. Било надупчено като сито от пороци. Не съм сигурна какво точно включва порокът, освен алкохолизъм и проституция. А в Кингс Крос имаше по много и от двете, съдейки от онова, което преподобният Алън Уокър говори в църквата. Но той все пак е методист — с една дума, много праведен. Кингс Крос е мястото, където живее вещицата Розалин Нортън — тя неизменно присъства в новините заради рисуването на неприлични картини. Какво е неприлична картина — хора, които се съвкупяват ли? Попитах Папи, но според нея неприличното е нещо, което се намира само в окото на зрителя. Папи е много задълбочена, чете Шопенхауер, Юнг, Бертранд Ръсел и други като тях, но ми призна, че няма високо мнение за Фройд. Попитах я защо не е отишла да учи в университета на Сидни, а тя ми отговори, че няма дори средно образование. Майка й била австралийка, баща й китаец от Сингапур и те се събрали през Втората световна война. Баща й умрял, а майка й полудяла след четири години, прекарани в Чанджи5. Какъв трагичен живот имаха някои хора! А аз нямаше от какво да се оплача, освен от Дейвид и гърнето на баба. Родена и възпитана в Бронте.
Папи казва, че Дейвид е изтъкан от задръжки, предразсъдъци и ограничения, за които обвинява католическото му възпитание. Тя дори има име за такива като него в този свят — нарича ги „католически задръстеняци със запек“. Но аз не исках да говорим за него, исках да науча какво е да живееш в Кингс Крос. Както на всяко друго място, отвърна ми Папи. Не й повярвах, беше прекалено прочуто място! Направо си умирам от любопитство!
Сряда, 6 януари 1960 година
Отново Дейвид. Защо този човек не може да проумее, че някой, който работи в болница, не иска да гледа чудовищния реализъм на филмите от континента?! При него всичко е наред, там — в стерилния му, херметически затворен малък свят, в който най-вълнуващото нещо, което може да се случи, е тъпият оток на тъпата опитна мишка да продължи да расте. Но аз работя в едно от онези места, където хората страдат, изпитват болка и понякога умират. Заобиколена съм от ужасяваща действителност — достатъчно плача, достатъчно съм депресирана! Така че, когато отивам на кино, искам да се забавлявам, да се смея, или поне да изпитам добрите стари вълнения, както когато Дебора Кер6 се отказва от любовта на живота си, защото е в инвалидна количка. Докато филмите, които Дейвид харесва, са изключително депресиращи. Не тъжни, а депресиращи.